Горещият ден, в който Лисабонските лъвове завладяха футбола

Денят е особено горещ за края на май.

В този четвъртък Лисабон е огрян от слънце, което сякаш иска да разтопи футболната топка, а за хилядите, стичащи се към "Ещадио Насионал". Кварталът Оейрас не е лесно достъпен, из автобусите хората едва издържат на жегата.

А тепърва предстои да се играе финалът.

25 май 1967 г. е денят, в който Лисабонските лъвове изреваха мощно и превзеха футбола. Един феноменален отбор, за който са писани книги, снимани филми и разказвани легенди.

И напълно заслужени, при това.

В този ужасно топъл ден в Лисабон играят Селтик и Интер. Финал за Купата на европейските шампиони, като шотландците са елиминирали на полуфинал Дукла (Прага), първенец на Чехословакия.

Интер е имал нужда от три мача, за да успее да махне от пътя си ЦСКА от България, който два пъти не се дава и стига до 1:1, преди да загуби третата среща в Болоня.

Италианците са огромен фаворит. Пред 45 000 зрелището може да започне, а от Шотландия пристигат 7 хиляди шумни фенове на Селтик, като на един от транспарантите им пише: "Нашите момчета не могат да загубят".

Нашите момчета. Да, те са такива, наистина.

Селтик е уникален отбор в този момент. Не само, защото напук на наложените вече в европейския футбол регулации отказва да сложи номера на екипите си.

Вместо на гърба на фланелките, числата са върху шортите, отпред върху лявото бедро. Това обаче е само едно от нещата, които отличава глазгоуските зелено-бели момчета от останалите в турнира през сезона.

Те са глазгоуски момчета, наистина. Всички до един са родени на най-много 30 мили от центъра на града. Феноменално постижение на скаутската система на Селтик, което днес - сами разбирате - звучи като някаква приказка за едни добри времена.

Отборът не се променя през сезона. Рони Симпсън е на вратата, той е роден в центъра на Глазгоу, но облича екипа на Селтик едва на 30 години. Ветеранът е абсолютният лидер в съблекалнята с шеги и мотивиращи речи. На 37 г. е в деня на финала, като пази до 40 и остава митична фигура в шотландския футбол.

Отбраната е от Джим Крейг, Томи Гемил, Джон Кларк и Били Макнийл, който е капитан на отбора, въпреки че е само на 22 години през 1967-а. Тримата са в клуба от 16-годишни.

Двата разиграващи халфа са Боби Мърдок и Бърти Оулд, също в клуба от тийнейджърските си години. Мърдок е нещо като звездата на отбора, любимец на феновете. Само още един от играчите може да се докосне до неговата почти "Бийтълс" слава през 60-те.

Джими Джонстън, избран наскоро за най-великият играч на Селтик в цялата история, е дясно крило. Идол.

Отляво е Боби Ленъкс, а в атака са Стиви Чалмърс и Уили Уолъс. Отбор от глазгоуски момчета, които се познават от най-ранна възраст и играят със сърцето си за този клуб.

Мениджърът Джок Стейн описва отбора си така:

"Искахме само да атакуваме и да побеждаваме. Момчетата бяха много млади и надъхани, но имаха и великолепни технически качества.

Нито за миг не се съмнявахме, че ще победим на финала. Интер играеше с 10 души в защита, но ние бяхме подготвени."

Насреща е крепостта в синьо и черно, водена от Бургнич, Факети и Пики. Катеначо, оркестрирано от Еленио Ерера.

В 7-ата минута Крейг бърка и събаря Капелини в наказателното поле. Зад топката застава Сандро Мацола, за когото мачът е особено емоционален.

Баща му Валентино Мацола, една от звездите на Гранде Торино, загива през 1949-а в самолетната катастрофа на онзи отбор, а последният му мач е в същия ден на този терен - в Лисабон срещу Бенфика.