На националния му липсва фактор W

Не се класирахме. Очаквано.

Не победихме дори Люксембург в последния мач.

И това не е сензация, притеснявахме се за гостуването в херцогството, защото изобщо не ни бива във визитите извън София.

20 години не сме на световно. 13 ни няма на европейско.

Каква е тайната на неуспеха на българския национален отбор по футбол?

Колкото и пъти да повторим "материалът е лош", "ресурсът е малък", "това са ни играчите" и съвсем очевидната истина, че не достига класа, ще сме прави. Ясно е, че нямаме звезди, а и дори тези, които играят в добри като класа първенства или отбори, не са твърди титуляри. Не са водещи фигури.

Но какви звезди има Исландия? Като изключим Сигурдсон, кой от другите им играчи можете наизуст да посочите - на коя позиция играе, да цитирате точно името и клубния му тим?

Има един важен фактор, който прави един национален отбор със спецификата и спорадичността на неговото сглобяване и сплотяване, да работи. Ако няма звезди, разбира се. Ако си Франция и се чудиш дали да пуснеш Лаказет или Жиру, нещата са различни. За нация като нашата с играчи като нашите, факторът W е от изключителна важност.

Кръстихме го така, защото всеки футболен фен или анализатор знае сайтовете за статистики. Поредиците се означават с W, D или L. Победа (win), равенство (draw), (lose).

Това дабъл ю ни липсва в характеристиката и манталитета на националите. Те не играят в отбори, които всяка седмица печелят и се готвят в пет дни от седмицата за това да спечелят задължително през уикенда.

Срещу Франция, на терена имахме хора от Слован, Касъмпаша, Погон (Шчечин), Дженоа, Мидтиланд, Палермо, Амкар... Кой от тях мачка редовно в своята си дивизия и страна?

Ивелин Попов в Спартак играе за гранд, Георги Миланов - също с ЦСКА (Москва).

Родните водещи отбори са Лудогорец, Левски и ЦСКА, за тях да бият всяка седмица е постулат. Срещу "петлите"имахме на терена двама от "червените" и нито един от другите два споменати гранда.

Всъщност, името няма значение. Говорим за манталитет. За това да тренираш, анализираш съперници, отиваш на лагери преди мачове и живееш с инсталирана в теб нагласа, че трябва да победиш в събота или неделя.

Не да "измъкнеш нещо". Не да "си труден за побеждаване".

Отборът ти да има крайна цел титла, промоция, зона Европа. Не оцеляване. Не място в "златната среда" (отвратително клише, какво и е златното?).

Ето такива играчи правят един национален отбор силен. Защото, когато се съберат след 60 дни по клубовете, не е нужно селекционерът да им втълпява колко е важно да бият Люксембург/Франция/Холандия/Беларус. Те просто си го знаят и нищо друго не е приемлив подход.

Спомнете си златния отбор. Никого няма да убедим, че останалите освен Стоичков са били най-добрите в света по постове. Ицо беше свръхкласа, с маята на "Златна топка".

Но Емо, Краси, Любо, Наско, Боби или Данчо Лечков, бяха просто едни много добри играчи. Страхотни даже, но не най-добрите в света.

Имаха W в манталитета си. Биеха наред в клубовете, играеха в Байерн, Порто, Спортинг, Бешикташ, Марсилия, Левски, ЦСКА...

Трябват ни повече такива и днес.

Петър Хубчев основата я положи - той успява да извлича максимума като организация и съпротива на по-силни съперници.

За да взимаме обаче задължителните точки от останалите (изпуснахме пет от Люксембург и Беларус!), трябва малко екстра класа и, най-вече, фактор W.

Но това е процес, а не еднократно действие и инжектиране на някакъв ензим.

Дано скоро буквичката от латинската азбука се завърне в ДНК-то на националите.

Останалото е непоклатим дух и свирепо тичане.

В завършилите квалификации на моменти тези две квадратчета бяха запълнени.