Торино – преследван от духовете на Суперга

Домът

„Стадио Олимпико” в Торино скоро ще навърши 100 години – строен е през 1933-а. Той е икона, част от живота на града. Клубът, който играе на него, не иска да расте и да се големее. Да си от Торино е един носталгичен коктейл между това да помниш какво е било и да си наясно какво... вероятно никога няма да бъде.

Стадионът не е голям. На Торо не му и трябва друг. Но арената не е родният дом на вишнено-червените, както гордо се наричат привържениците. „Granata” – както се нарича цветът на италиански, расте и трупа слава на митичния „Стадио Филаделфия”, който клубът напусна през 1958 г.  Те никога не биваше да го правят. Духовете от Гранде Торино и арената „Филаделфия” никога няма да напуснат клуба.

Днес „Олимпико” е дом на Торо, но ... не съвсем. Мисълта, че стадионът е ползван и от Ювентус близо 50 години, не изоставя тифозите. Огромният черен бик на Северната трибуна и излизащият от устата му вишненочервен дим са новост, която прави стадиона малко по-уютен и приемлив за агитката.

Ултрасите

Факт

Подкрепата за отбора е базирана основно около града и областта, където Торо е далеч по-популярен от Ювентус.

Tweeeet me!

Няколко групи формират ядрото на тифозите. Ултрас Граната, Маратона Клуб Торино, Группо Стенарди и Кокни са най-популярните, но има още много. Подкрепата за отбора е базирана основно около града и областта, където Торо е далеч по-популярен от Ювентус.

Тези, които се асоциират с радикални виждания за клуба, който трябва да живее с историята си, се обединяват около фракцията Филаделфия Съпортърс – по-възрастни, но никога не изоставили идеята, че Торо принадлежи на стария стадион.

Най-приятелската публика е тази на Фиорентина, базирана изцяло върху общата омраза срещу Ювентус. А колко е голяма тя, личи от следния лозунг, издиган и от двете агитки след смъртта на 39-те фена на „Старата госпожа” на „Хейзел” през 1985 г. „39 sotto terra, viva viva Ingilhterra”, пише на шокиратото послание. Означава: „39 под земята, да живее Англия” – препратка към феновете на Ливърпул, които предизвикват сбиването в Брюксел и впоследствие смъртта на тифозите.

Гранде Торо

Историята на Торино е в две ери – една на невероятен успех и слава, друга – на опит да се върнат старите времена с ясното съзнание, че това е невъзможно.

Датата 4 май 1949 г. и онзи проклет самолет Fiat G-212 разделят двете епохи. Сблъсъкът отеква не само в стената на Базиликата на хълма Суперга, но и разделя със зловещите си пламъци историята на клуба.

На този ден загива Гранде Торино – най-великият отбор, който Италия е имала. Тим, който с лекота върви към пета поредна титла на страната и дава 8-9 от титулярите на националния отбор.

В прав текст

Датата 4 май 1949 г. и онзи проклет самолет Fiat G-212 разделят двете епохи.

Tweeeet me!

За тях може да се напише и роман, на един дъх. Това е тимът, воден от невероятния им капитан Валентино Мацола (синът му Сандро става легенда на Интер), който разбива съперниците с митичните „15 минути вишненочервен блиц” – в началото на мача темпото е бясно и понякога резултатът до 15-ата минута е 3-4 на нула. В това време от трибуните звучат тромпети – „Тромпетите на „Филаделфия”, с които тифозите допълнително объркват гостите.

Джон Фуут, изследовател на италианския футбол и един от летописците на времената около Втората световна война в калчото, пише: „Този състав от невероятни характери, който никой не можеше да бие на терена, не просто загина на Суперга. Те прекрачиха за една нощ от света на хората в този на митовете.” Торино никога не успя да преживее травмата на 4 май. Клубът живее с духовете, с митовете, със спомените.

След 1949-а Торо спечели само една титла (1976 г.), изпадна няколко пъти в Серия В и изживя банкрут. Няма сериозни признаци да се върнат златните времена, въпреки че отборът направи и няколко сезона в евротурнирите.

Днес

В прав текст

Последният голям идол на Курва Маратона – трибуната на ултрасите, бе Джанлуиджи Лентини.

Tweeeet me!

Средната посещаемост за сезон 2013-2014 г. бе малко под 17 000. Това е с 11 хиляди по-малко от капацитета на „Олимпико”. Разбира се, това не е публика на гранд. Торино бързо продава най-добрите си играчи, за да има спокойствие в балансите и финансите. Последният голям идол на Курва Маратона – трибуната на ултрасите, бе Джанлуиджи Лентини. В началото на 90-те той отиде за близо 15 милиона долара в Милан, след като помогна на отбора да стигне до финала за Купата на УЕФА, загубен от Аякс.

Лентини претърпя тежка катастрофа със своето Порше година след трансфера – през 1993-а. Той никога не бе същият играч след това, страдаше от моментни бели петна в паметта, както и от проблеми с вестибуларния апарат. „Щастлив съм, че съм жив”, казва днес талантът, който не стана голяма звезда. За 111 мача в родния му Торино обаче, тифозите го видяха в най-добрата му светлина. И той, както и Гранде Торо, бяха белязани от инцидент. Разликата бе, че Лентини оцеля. Явно съдбата на този клуб е свързана с трагедии, носталгия и травми.

Само любовта е по-силна от тях.

В Торино тя си има цвят - вишненочервено.