Човекът, смълчал „Маракана“
Отиде си Гиджа, героят на Уругвай от Мондиал 1950
Какво можем да кажем? Как да си го обясним? Съдбата орисница, силата, която управлява този свят, понякога си прави странни шеги.
На 16 юли в Уругвай празнуваха годишнината от „Мараканасо“ – световната титла, спечелена сензационно през 1950 г. в Бразилия, когато „Селесте“ хвърли страната домакин в истински шок.
В крайна сметка обаче празникът се превърна в сбогуване с един от най-ярките символи на онзи триумф – Алсидес Гиджа.
Гиджа почина на 88 години от сърце. Забележителното е, че това се случи точно 65 години след най-важния мач в кариерата му – Бразилия – Уругвай от финалния турнир на световното през 1950 г.
Тогава той забива победния гол за 2:1, след като преди това центрира за изравнителното попадение на Хуан Скиафино.
„Само трима души са успявали да накарат „Маракана“ да замлъкне – Франк Синатра, папа Йоан Павел II и аз“, ще каже по-късно Гиджа.
Човекът, превърнал се в символ на своята страна, който е вдъхновил и продължава да вдъхновява създаването на десетки филми, песни, книги.
За Уругвай историята му е красива приказка, твърде щастлива, за да бъде истина. Твърде жестока обаче за противниците.
Голът на Гиджа създаде кошмара „Мараканасо“, завинаги влязъл в бразилския футболен фолклор. Гол, попарил надеждите на 200 000 души, натъпкани по трибуните на легендарния стадион; смълчал цял един невярващ народ.
Народ, който не съумява да приеме случилото се, чиято мъка намира най-крайното си изражение във вълната самоубийства, заляла страната след спортния провал.
Някои от бразилските запалянковци дори опитват саморазправа с Гиджа, който се завръща в родината си като герой, но на един крак. Придвижва се с помощта на патерици, тъй като не може да стъпва на левия си крак. Възстановяването му продължава почти цяла година.
Макар че и самият Гиджа в никакъв случай не е ангел от небето – веднъж го наказват за осем месеца, след като удря съдия, отменил негов гол.
Гиджа напуска Пенярол през 1953 г., за да акостира в Италия, където става легенда на Рома. Той носи жълто-червената фланелка осем години, като в последния си сезон в Рим печели Купата на панаирните градове.
Вечния град го омагьосва и той се отдава на страстта към „сладкия живот“ – по-малко усилия на терена, повече внимание към елегантния външен вид.
С това авантюрата на уругваеца в Серия А не приключва – той преминава в Милан и става шампион, въпреки че записва само няколко мача за „росонерите“.
Нито почетен караул, нито химн, нито реч
Един анекдот, свързан с тогавашния президент на ФИФА Жул Риме, най-добре илюстрира атмосферата по трибуните на „Маракана“ след драматичната развръзка на мача между Бразилия и Уругвай през 1950, решен от попадението на Гиджа.
Резултатът е 1:1, когато Риме напуска ложата и отива да подготви тържествената си реч, с която възнамерява да поздрави домакините (равенството ги устройва).
Когато се връща с трофея обаче установява, че на стадиона цари гробна тишина, защото Уругвай е успял да изтръгне победата.
„Бяхме планирали всичко, с изключение на победата на Уругвай“, разказва Риме.
„Трябваше да връча купата на победителите и да произнеса тържествена реч след финала. Беше предвидено да има почетен караул между тунела и центъра на игрището, където щеше да ме чака капитанът на победителите – разбира се, Бразилия.
Подготвих речта си и отидох да взема купата няколко минути преди края. Резултатът беше 1:1 и домакините щяха да станат световни шампиони.
В един момент обаче адският шум секна. Когато най-после излязох от тунела, по трибуните цареше гробна тишина. Нямаше нито почетен караул, нито изпълнение на националния химн, нито поздравителна реч, нито тържествено връчване на трофея.
Някак си успях да открия капитана на Уругвай Обдулио Варела и тихомълком, почти нелегално му дадох златната статуетка. Стиснах му ръката набързо, обърнах се и побързах да си тръгна. Не бях в състояние да промълвя нито дума, за да го поздравя с успеха...“
Междувременно Гиджа е започнал да играе за „Скуадра адзура“ – навремето правилата позволяват един и същи футболист да се състезава за различни национални отбори.
Името му вероятно не говори нищо на по-младите, но Гиджа си остава сред най-големите за всички времена – той е символ, герой, един от най-обичаните и най-мразените футболисти в историята.
Много са играчите, оставили следа в историята на футбола, но след него остава цял кратер.
В Бразилия преди няколко години решиха, че Гиджа заслужава място в „Алеята на славата“ на „Маракана“, въпреки фаталните за „Селесао“ събития през 1950 г.
След като окачва бутонките на пирона, известно време той работи като треньор, а после като крупие в казино. Живее изключително скромно в Лас Пиедрас – едно от сателитните градчета на уругвайската столица Монтевидео.
Минимална пенсия и интервюта срещу заплащане, за да оцелее – в това се превръща животът на футболната легенда.
През 2006 г. му е присъдена наградата „Златна обувка“, която той веднага продава. Наддаването му носи 26 000 долара и той купува имот за съпругата и децата си.
След смъртта на бразилеца Жувенал през 2009 г., Гиджа остава последният от 22-ата участници в легендарния двубой. Именно той – призракът от „Маракана“, наполовина Кларк Гейбъл, наполовина Гаринча – с неизменния мустак, светкавично бърз по крилото, почитател на рома и на хубавите жени и на красивия живот.
Футболът ни подарява стотици легенди и забележителни истории, но неговата е уникална, не намирате ли?
0 коментара