Тайната на „магическия триъгълник“

Фреди Бобич припомни как се е разбирал с Красимир Балъков и Джоване Елбер

Sportinglife
Sportinglife 16:50 ч., 19 Юли 2015
0
968

Магическият триъгълник на Бундеслигата.

Всички наричаха така нападателното трио на Щутгарт – Джоване Елбер, Красимир Балъков и Фреди Бобич.

Те бяха смятани за най-голямата атракция в германския футбол през 90-те години.

Днес Бобич разказва как триото се е превърнало в магическо.

„Когато се прибрах една вечер в стаята, нямах съмнения – започва историята на Фреди. - Някой беше пушил. И понеже бяхме двама, беше ясно кой е – Елбер. Той бе опитал с парфюм да „замаже следите“. Не бе успял. Веднъж  по-рано го бях питал дали иска цигара, а той ми отговори: „Фреди, не, за какъв ме мислиш? Аз съм спортист!“ Вече разбрах, че тогава ме е излъгал.

Та онази вечер седнахме на балкона и аз му казах: „Джоване, цигарите ми ги няма. Имаш ли една?“ Той пак отвърна, че не пуши. Но вече беше късно. На лицето му се появи усмивка.

Така започна едно приятелство, за което не са нужни думи.

Рядко се случва да имаш съотборник, с когото да се разбираш само с поглед. Това не се изучава на тренировки. Винаги знаех къде ще е Джоване, когато топката летеше към нас в наказателното поле.

Когато мениджърът Дитер Хьонес и треньорът Юрген Рьобер ни казаха, че от следващия сезон при нас ще играе Красимир Балъков, ние не си представяхме какво трио ще станем.

Когато Краси дойде, веднага се превърнахме в клика.

Балъков говореше свободно с Джоване на португалски, а с мен се разбираше на сърбохърватски.

Дори веднъж на при пряк свободен удар се обърна към мен на португалски, а към Елбер – на сръбски. Аз отговарях със „си, си, си“, а Джоване му каза „да, да, да“. Вместо да бием фаула, тримата започнахме да се смеем.

Нашият треньор Рьобер обичаше офанзивния футбол и така ние станахме „магическия триъгълник“.

За първи път вестник „Билд“ ни нарече така след победа с 3:2 над Айнтрахт. Всеки от нас вкара по един гол. По това време футболът започна да се комерсиализира. И Щутгарт започна да продава много фланелки с имената ни.

Вестниците опитваха да ни направят попзвезди.

Списание „Браво Шпорт“ ни покани за фотосесия. Аз носих модерна бейзболна шапка. „Шпортбилд“ ни снима голи до кръста на първа страница. Носихме и червено-бели бутонки, които бяха от специална колекция на „Адидас“.

Бяха направени за нас тримата. Всъщност Щутгарт тогава имаше страхотен отбор. Ние нямаше да блестим така без Герхард Пошнер, Звонимир Солдо, Томас Бертолд или Франк Верлаат.

В нашето трио си бяхме разпределили задачите.

Елбер беше технически перфектният нападател, чиито нестандартни идеи винаги водеха до гола. Аз бях големият, силният, който  да вкарва всяко положение. А Краси даваше към нас гениалните си пасове. Той беше по-големият ни брат. Един невероятен професионалист, който се стреми към успеха. Дори ни се караше, когато на лагер с Джоване предпочитахме да поседим до по-късно.

Тайната на нашето приятелство бе, че никога не завиждахме един на друг.

Днес футболистите винаги поставят всичко под графата „Аз“. При нас беше различно. В края на сезона 1995/96 играхме последен кръг срещу Карлсруе и трябваше да влезем в Купата на УЕФА. За нашия треньор Ролф Фрингер този мач бе въпрос дали ще остане на работа. А за феновете – престиж в дербито. А пък аз, Шон Дънди от Карлсруе и Юрген Клинсман от Байерн имахме по 15 гола и се борихме за голмайсторската корона.

През първите полувремена всеки от нас вкара. В 71-ата минута отново се разписах за 3:1 и станах голмайстор на Бундеслигата. Много ми се искаше с Джоване едновременно да сме най-добрите нападатели. От началото на мача и аз, и Краси му подавахме всяка топка. Не стана.

Елбер беше министърът на развлеченията в нашия отбор. Когато говореше по телефона, винаги слагах слушалки. Толкова бе шумен.

Карах го да излиза на балкона. В едно интервю пред „Шпигел“ през 1996 година казах: „Ние правим всичко в пакет!“ За съжаление ръководството на Щутгарт продаде Елбер през 1997 година на Байерн. Никога няма да забравя финала за купата, когато победихме Енерги с 2:0 и той вкара двата гола.

На тържеството в Берлин забелязах, че го няма. Отидох в стаята и той седеше сам на тъмно. Плачеше му се, че нашето време е вече история. Аз го убедих да отидем на празника и да го отпразнуваме, както ние си знаем.

От този ден нататък до края на кариерата ми винаги съм спал сам в стая.

Никога не можех да приема, че мога да имам друг съквартирант освен Джоване. Не само аз и Краси сме убедени, че раздялата с Елбер беше преломен момент за Щутгарт. Клубът трябваше да направи всичко, за да го задържи.“

0 коментара

Твоят коментар:

Close Обратно към статията