Свръхдоза "Стоичков"

Дъждът и разноцветните дъждобрани, като някаква естествена хореография.

Витоша, намръщена над оловното небе.

Настръхналите от капки емоция трибуни в последните секунди преди началото, в очакване да излезе на терена Той.

И този вик, който раздира въздуха и кара стадионът сам да заиграе футбол.

Ицо.

Наелектризиращ като бойна тръба.

Беше като през 1995-а.

Тогава с типичната си футболна арогантност номер 8 поведе България за най-великия обрат, виждан по тази земя - срещу Германия от 0:2 до 3:2 (да, случвало се е!).

Пак хората прегракваха, а в края не искаха вечерта да свършва, независимо, че са мокри до кости.

Ицо ни подари вероятно последна велика вечер на националния стадион.

Първата е някъде през 80-те.

Спорно - дали онази при дебюта му с Белгия (2:0) в националния, дали първите мачове и голове с ЦСКА в Европа, или пък онзи паметен удар с десния крак през ръцете на Боби Михайлов, донесъл титлата на армейците през 1987-а в пряк сблъсък с Левски.

Големи нощи на номер 8.

Тази никога няма да бъде забравена.

40 000 на трибуните, зъзнещи, подгизнали, но устояли докрай.

Знаещи, че може никога повече да не видят Ицо на терена на този стадион по екип.

Уж били дошли заради Марадона, който не пристигна. За Баджо...

Някои били разочаровани, че ги нямало... Голяма работа.

Най-важният бе тук. Ние бяхме на стадиона заради Стоичков.

Дойдоха приятелите му от златната Барса на Кройф.

Дойде най-успешното ръководство на футболен клуб в историята - Бегиристайн и Лапорта, които като спортен директор и президент вдигнаха 6 купи за година - непостигано от друг.

Дойдоха и далечни познати от футбола, които имат огромен респект към номер 8.

Тук бяха тези, които искаха да уважат Ицо.

Папен дойде в 19 ч, от летището пристигна на стадиона, игра, а часове по-късно си замина, за да коментира финала за Купата на Франция.

Но дойде. Без някога да е бил първи приятел с Камата.