Има ли "несимпатични" шампиони?

"Победителите не ги съдят".

"Историята помни само шампионите".

"Ако си първи си първи, ако си втори си никой".

Фрази, които са оформили разбиранията за футбол през последния век. И никога не са били по-актуални от наши дни, в които играта е изцяло подчинена на крайната цел.

Победата е смисълът на футбола, независимо дали ритаме между колите на паркинга с другите хлапета в квартала, или Португалия играе с Франция на финал на европейското.

Просто като зрители понякога ни се иска между първия сигнал и вдигането на купата от единия тим да има малко повече съдържание и зрелище.

Защото и такива победители помним, и то немалко.

Португалия е несимпатичен шампион, чете се между редовете в отзивите из почти цяла Европа, а и в социалните мрежи. Предпазлив и стерилен футбол, дебнене, търсене на момента за удар... А португалците имат играчи за повече от това. Не ги съдете, защото чакат 60 години за този момент - от световното в Англия през 1966-а, когато имат самочувствието да са достойни за титла и то със страхотна игра.

Но такъв тип възприемане на победители в голям турнир не е новина.

Италия през 1982-ра получи неособено голямата чест да бъде заградена с ореола на "несимпатичен световен шампион". Ако се замислим от дистанцията на годините, това се случи заради победите над Аржентина с Марадона и особено над Бразилия на Зико и Сократес.

А реално - ако си бил тези два колоса, а на финала и Германия, кой заслужава повече от теб титлата?

През 1998-а някакъв негативизъм обхвана френския триумф, изкован пред своя публика и някак очакван. Едва ли не - "петлите" си бяха капарирали титлата и си я взеха. А това беше отбор със Зидан начело, който диктуваше модата още 7-8 години, спечели Евро 2000 и игра финал на Мондиал 2006.

И направи доста зрелищни мачове, макар и повечето да бяха след първата титла от 1998-а. Но остана някакъв странен привкус...

Италия от 2006-а, пак по стереотипите, че "скуадрата" не гради, а руши и се промъква върху труповете на удушените си опоненти, пак бе такъв тим. Но италианците си биха Германия на полуфинала (с тактика, подобна на тази на Португалия на Евро 2016), а после излъгаха с дузпи и Франция.

Не беше Бог знае какво шоу, наистина.

Гърция от 2004-а е вероятно най-яркият пример. Но кой може да вини елините, че бяха се окопали и търсеха изненада с някакъв гол от статично положение, щом като индивидуална класа отстъпваха и на чехи, и на португалци, и на испанци, които срещаха по пътя си? Хората знаеха какво могат, мобилизираха воля, характер и тактика, за да стигнат максимално далеч.

В клубния футбол типичен пример за шампион, който светът отказва да обикне искрено, е Интер на Жозе Моуриньо от 2010-а, позлатил се в Шампионската лига. А той си направи требъл и убедително удари на финала Байерн, а преди това елиминира най-силния тим в турнира - Барселона.

В Англия пък Манчестър Сити вдигна две титли за 3 години, а светът някак отказа да му се порадва за това. Нищо, че и двете бяха спечелени във вълнуваща надпревара - веднъж с Юнайтед, веднъж с Ливърпул. Драмата и инфарктните мачове не помогнаха, защото Сити бе възприет предварително като представител на новата вълна богаташи във футбола.

Клуб, който си купува успех. Така е, но все пак на терена се случва най-важното.

Между другото, у нас така продължава масово да се възприема Лудогорец, а той неусетно си натрупа пет титли поред и пренаписва историята.

Изобщо - всичко е въпрос на гледна точка и това как се настройвате за турнир или финал. Отборът, който е най-концентриран и подготвен, невинаги играе най-добрия футбол за окото на неутралния. И не му пука, че не го харесвате като неутрален футболен естет.

България от САЩ 94 например опитваше да играе и атакуващ футбол, а не само да руши - въпреки че далеч не беше Аржентина или Германия. И отчасти именно затова изпусна шанс да бие италианците на полуфинала. Игра открито, светът и се възхити, но не стигна до края.

Прагматизмът във футбола не е недъг, просто на всички, които не са запалени фенове на един от двата тима на финала, им се иска да гледат друго шоу. Победителите нямат вина за това.

Тяхната работа е да спечелят купата.

Дори да не ги харесваме, не е трудно да ги разбираме и уважаваме.