Ръгби: агресия - да, мръсни номера - не

Всичко започна в последните минути на мача между Бристол и Екзитър в петък вечер.

Фенове на домакините се сбиха помежду си, посегнаха и на стюард, който седеше кротко на трибуните без да подозира, че е възможно да се стигне до това. Стига, това е мач по ръгби. Тук феновете не се бият...

В Англия скандалът бе готов - какво, по дяволите, става в ръгби? Феновете на Англия обиждаха за сексуалната му ориентация рефера по време на мач с Франция наскоро. Инциденти с ухапвания, удари на терена, както и други мръсни номера, стават все по-често явление.

Играчите в най-мъжкия и джентълменски спорт, където губиш с вдигната глава и достойнство, вече нямат същото уважение към реферите и правилата. Феновете се променят.

Притесненията може и да са основателни, но английският национал Джеймс Хаскел побърза да излезе с колонка в онлайн изданието на BBC и да обясни как вижда тази тенденция. И да успокои - няма нищо, което да стряска.

"Ръгби по природа е агресивен спорт, физически, динамичен и такъв, в който има сблъсъци", казва Хаскел, който ни вкарва в света на тази велика игра.

"Като играч ти си готов за тези сблъсъци, за удари и единоборства. Повечето хора на терена ще направят всичко, за да вземат предимство в тях.

Това различава ръгби от всеки друг спорт в света - способността да се блъскаме, удряме здраво, а после да си подадем ръка след мача и да останем добри приятели.

Има една тънка линия между здравата и грубата игра. По мое мнение неприемливо е това, което правиш с риск да контузиш някого, ако той не е в позиция да се защити. Да удариш някой с юмрук в лицето, а не в играта, е работа на страхливци.

Честната конфронтация е нещо страхотно, ако загубиш единобоството - така е станало, част от играта. Но ударите встрани от това нямат място в ръгби.

Мръсните номера няма да вземат връх в играта, дори смятам, че скоро съвсем ще изчезнат. В наши дни има повече камери и повторения на игрището отколкото във фотосесия на Ким Кардашян.

Как се познават мръсните номера ли?

Виждали ли сте как някой добър играч твърде бързо и припряно се освобождава от топката? Това се случва, когато атакуват "най-личното ти място". Изглежда като добро влизане, но всъщност не е никак приятно.

Понякога, когато някой посегне с глава под твоята, за да те спре с позволен прийом, всъщност се цели в главата ти. Има го. И това е нещо, което на терена се вижда и усеща от професионалистите.

Едно от най-гадните неща, които съм видял с очите си бе, когато един съперник опита да вкара коляно в бъбреците на Джо Симпсън, когато с Уаспс играхме срещу Стад Франсес.

Словесните гадости? О, това също е част от ръгби днес.

Понякога на терена говорят точно тези типове, които изглеждат най-тихи и скромни извън него. Не очакваш, казваш си - това пък откъде дойде?

Спомням си как Джон Смит от Южна Африка разказваше, че Марк Рийгън му е говорил повече за двата мача срещу Англия на игрището, отколкото жена му за последните 10 години.

Има и такива случаи.

Но в повечето от звездите в ръгби виждаме пример за подражание.

Да вземем Ричи Макоу, легендата на Нова Зеландия, капитан на отбора им с две световни титли. Той никога не би си позволил каквото и да е от споменатите неща. Извън терена също винаги е бил достолепен, заговарял съм го, просто не издаваше нищо от тайните на отбора, от тренировки или личните си неща. Бяха като бизнес разговори.

Има и нещо друго. Като млад играч съм виждал много от тези, които бяха идоли в ръгбито за мен. Срещал съм ги. Оставах ужасно разочарован в някои случаи от тях, но...

Нали казват - по-добре е никога да не срещаш кумирите си наживо. Нека си останат такива.

Това обаче е друга тема."