От 17 ноември до 7 октомври

В дните на ноември 1993-а българският футбол се вълнуваше.

Беше си направо разбунен кошер, както и повечето области на живота у нас в онова време, белязало наместване на пластове (някои и досега ги наместваме), водопад от медийни интерпретации, вражди, разкрития, компромати и стихийност.

И в любимата игра на народа, а тогава стадионите бяха доста по-пълни от днес, имаше хаос и стихийност.

Действащият шампион бе Левски, доминант в родната игра с отбор, съставен от куп национални играчи. Христо Стоичков бе в топ 5 на най-добрите играчи на Европа, блестящ за Барселона, но така и в очакване на големия си успех с националния екип.

Президент на БФС бе Валентин Михов, оплюван и хвален едновременно - типично за онова време на тотален дисбаланс и информационен шум, в който бе трудно да се ориентираш.

Скандалите съпътстваха целия квалификационен цикъл за САЩ 94, който завърши в Париж на 17 ноември 1993-а.

Любослав Пенев обясняваше на журналистите, че не знаят как тупка топката и ги канеше на мачле. В отговор те отказаха да отразят победата над Финландия с 2:0 и пуснаха само резултата.

Ицо Стоичков си стегна багажа от един лагер преди мач с Израел, за да играе за Барса, преди да се върне все пак в последния момент.

А Левски бойкотира самата кулминация на "Парк дьо Пренс", като скандалът назря от нежеланието на БФС да отложи мач с Ботев от А група, дошъл едва 50 часа след двубоя на България с Австрия. Шестима "сини" играха в него, сред тях и Петър Хубчев, днес селекционер на страната ни.

Левски и БФС изкараха на нож около седмица преди решителното гостуване, в което ни трябваше само победа.

Къде с дипломатичността на Михов, с компромиси на Лафчис, с изключителния нюх на Димитър Пенев да каже точните неща в точния момент и да успокои топката, България замина за Париж с най-добрите си играчи, включително тези от Левски.

Само един от тях спази бойкота, като се говори и до днес, че за това причините са лични, а не клубни - Наско Сираков. Той гледа по телевизията как Емо Костадинов вкара онзи гол и ни класира за най-славното първенство в историята на родния футбол.

17 ноември 1993-а е символ на успеха на България във футбола. Най-високата точка, преборване на логиката, надигане като Давид срещу Голиат и уникално напасване на обстоятелства и спортно щастие, освен класата на изпълнителите.

7 октомври 2016-а е съвсем друга Вселена, но на тази дата пак гостуване в Париж, пак в световна квалификация. За първи път след 23 години отиваме в столицата на Франция за официален мач.

Обстоятелствата са различни, но Хубчев днес е селекционер - тогава бе защитник на терена, Михайлов е президент на БФС - тогава бе на вратата, Лечков е негово вице - тогава играеше в халфовата линия... Сираков, който пропусна двубоя, сега е в Изпълкома на футболния съюз.

Героят Костадинов също е в ръководството на футбола.

Те знаят и помнят как насред скандали, абсурдно негативна обстановка и хаос, България стори чудо в Париж.

По едно ситуацията напомня за онази - никой не очаква чудото, защото факторите за неуспех са твърде много - последният е сензационната смяна на треньор 15 дни преди мачовете на истината (след Париж идва Стокхолм).

По две неща мачът се различава от онзи.

Първо - не е решителен за класиране. Тогава 90-те минути бяха фактически финал на групата, а сега - едва рунд 2 от дългата битка по пътя към Мондиал 2018.

Второ - класата на Франция и България в този момент е в съвсем различно пропорционално съотношение, отколкото през ноември 1993-а. Тогава те бяха много добър отбор, ние - също. Само името и традицията им даваха предимство.

Днес пост по пост, име по име, характеристика по характеристика, нямаме шанс при пряко сравнение - 0:11, ако направим такова на титулярите, които в петък ще излязат да играят на "Стад дьо Франс".

А, да - това е третата, съвсем незначителна разлика. Мачът е на друг стадион.

Символично - с онзи, на който се случи кошмарът "Костадинов", Франция отдавна скъса и вече не играе там.

Приликите са видни, разликите - също. Хубчев, Лечков, Михайлов, Костадинов и Сираков знаят какво бе тогава, от всички възможни гледни точки. 

Ние също помним. И някаква надеждица сигурно се прокрадва в главите ни, че историята може да се повтори.

Реалността обаче я затиска здраво. Твърде силна е, за да опитваме да я пренебрегваме.