Титаник

В една обикновена октомврийска вечер - влажна и неприятна, ако се разхождаш из София, на екрана на телевизора не се случи нищо неочаквано.

ШвеЦите (велик и неостаряващ класик е Димитър Пенев) си ни сгънаха в поредна шведска тройка - 3:0, като това е един от малкото случаи, в които вероятно и те не са изпитали удоволствие от тази иначе екзотична конфигурация от сексуалните фантазии на почти всеки.

Просто не им е интересно - отборът на България им е като грозната приятелка, която не можеш да върнеш, когато дойде у вас с любовницата ти. И влиза в тройката.

Вкараха ни три гола с лекотата, с която сутрин отпиваш вода и си казваш - я какво есенно време се е отворило навън. Можеха и още да ни вкарат, а те не са някаква голова хала - всъщност, ние сме първият отбор от 6 през тази година, на който вкарват повече от веднъж в официален мач.

Комплексът ни от шведите е толкова силен, че вече можем спокойно да не гледаме мачовете срещу тях. Знаем как ще свършат.

От 1993-а, когато докарахме до 1:1 в София, сме играли 7 пъти и ни пляскат като непослушно лапе, което подскача пред телевизора на кулминацията на филма - 20:0 голова разлика.

Щеше да е потискащо, ако не беше отчасти мазохистично забавно.

Ето как изглеждаше вечерта, ако си направиш труда едновременно да гледаш мача, да слушаш хората около себе си в заведението, да следиш социалните мрежи, раждащи крилати и по-скромно смешни фрази.

"Пребледнели сме още на химна", казва някой на съседна мача. Гледаш лицата - вярно пеят някак неуверено.

"Четири дефанзивни халфа, това е някаква нова тактика", мърмори се. Да, никой не може да обвинява Хубчев, че не му се иска да го бият с много.

"Да вкарваме пак бързо и да свири край", пише статус във facebook.

Но с течение на мача нещата стават по-остри като реплики.

"Нашите тичат като на жарава - едва-едва".

"Попето не може да вкара и на празна врата, ние го мислим за звезда".

"Да си купуваме отсега билети за мача с Беларус, че ще свършат", закачат се вече и с предстоящата квалификация в София през ноември, на която можете да идете и с личния си самолет - ще има къде да го паркирате на трибуните.

Тъжно. И смешно. Винаги гледай от светлата страна на живота, съветват ни Монти Пайтън.

Опитваме се. Но с този национален отбор става все по-трудно.

Той потъва като Титаник в морето от футбол, в което всеки се опитва да играе, да се покаже, да измисли начин да преодолее недостатъците си и да е равен на далеч по-големи футболни сили.

Обидно ли е да си признаем, че и при 0:6 от Белгия, отборът на Гибралтар е уцелил веднъж рамката на вратата? А ние шведската - нула.

Обидно ли е, че Фарьорските острови имат повече точки от нас - 4, ние сме с 3 след три изиграни мача?

Не, не е обидно - а трябва да е мотивиращо. По-зле няма накъде. Титаник вече е под водата, нужно е да се започне спасителна операция.

Защото плахо пеещите химна момчета вече са или на прага, или зад него и в зоната на т.нар. "губещ навик". Дефинирал го е още преди половин век сър Алф Рамзи:

"Има winning habit (навик на печелене) - ако влезеш в серия да побеждаваш, вече нямаш съмнения в себе си и резултатите понякога идват сами, съперникът има респект, а ти преливаш от увереност. Но има и losing habit (навик да губиш) - спиралата, в която ти гледаш с широко отворени очи съперниците и ти се струва, че никога няма да биеш никого."

Ако вече не сме в тази зона, трябва да направим така, че да не влизаме вътре.

Иначе ни чакат още такива тъжни и мрачни есенни вечери.