Много по-сложно е от "омраза"

Гари Невил за Ливърпул - Юнайтед, детството му и шалчето под басейна

Sportinglife
Sportinglife 21:00 ч., 16 Окт 2016
0
9749
GETTY IMAGES

Гари Невил е легенда на Манчестър Юнайтед, култова фигура за феновете на тима и една от омразните за тези на Ливърпул. Докато играеше поне... Днес е уважаван тв коментатор и анализатор в Sky и името му все повече е символ на обективност.

В понеделник вечер той ще асистира на легендарния Мартин Тайлър в коментара на големия мач Ливърпул - Юнайтед, като собственоръчно написаното от него за историята на сблъсъка започва с уточнението, че "ще трябва да стигна до кабината поне 30 минути по-рано, за да не ме набият".

Ето го писмото на Гари на тема Ливърпул - Юнайтед, публикувано в сайта Player`s Tribune.

"Течеше 89-ата минута... Феновете на Ливърпул пееха за пореден път една песен, която не може да се публикува като текст. За майка ми.

Резултатът бе 0:0. Спечелихме свободен удар и Райън Гигс застана да го изпълнява. Не можех да си чуя мислите, толкова бе шумно.

В такъв момент тялото и умът ти са на друго ниво, концентрирани до край, изпънати. Различно е от мач с Арсенал, с Челси, дори със Сити. Това е изпитание, излизащо извън разумното, извън тялото ти. Напрежението е смазващо.

Седмици преди този мач в главата ти се въртят мисли за него. И в дните, когато наближи, сякаш всяка сутрин някой те удря в носа здраво. Напрежението. Ако биеш Ливърпул, това е най-добрият ден на сезона. Ако паднеш, ужасно. Най-лошият ден.

Та Гигси центрира отляво, Рио Фърдинанд скочи и вкара с глава! Оттам нататък всичко бе инстинкт. Отидох в ъгъла с феновете на Ливърпул, тичах над 70 метра към тях. Не знаех какво става, не мислех, просто исках да ида пред тях...

Гледах лицата им, нямаха отговор в този момент. Едно от най-хубавите усещания в живота ми.

ФА ме глоби с 5000 лири за поведението ми. Бих ги платил още стотици пъти.

В онези дни след мача мнозина ме критикуваха, казвайки, че това не е поведение на 30-годишен мъж. Е, прави са, но това е магията на футбола. Аз бях хлапе за 90 минути, за това мечтаех.

Връщам се назад, когато бях на 5-6 години, в следобедите, в които татко караше по магистралата М60, а аз гледах през прозореца и питах: Близо ли сме вече?

Отивахме на "Олд Трафорд". Всеки път, когато виждах стадиона, сърцето ми започваше да прескача учестено.

Бих искал онези дни да се върнат, с пътуванията с баща ми, с пай и чипс в закусвалнята на Марина край стадиона, с опашките пред входовете... Електричеството, което минава през теб, докато чакаш да влезеш. Това бяха времената, в които футболът влезе завинаги под кожата ми.

Баща ми беше от онези, които обичаха да говорят надълго с приятели за футбол, докато отпиваха от бирата си. Затова и с годините го оставих в компанията му, ходих вече сам на стадиона. Качвах се на старата трибуна "Кей", високо, високо. И оттам гледката... Едно море от червени и бели трибуни.

Зеленото игрище. Седях и гледах как се пълни стадионът. Старите познати лица наоколо. Магия.

Ако татко бе от Сити или Болтън, щях да ходя на техните мачове, разбира се. Благодаря на Бог, че той е от Юнайтед.

Онези времена не бяха точно славни за клуба. Ливърпул доминираше тотално в английския футбол, докато аз растях. Много от съучениците ми в Бери бяха фенове на Ливърпул, побъркваха ни от майтапи в училище.

Децата са си деца. Те подкрепят този, който печели мачове и е на върха. Днес те носят екипи на Челси и Сити.

През 1985-а в двора на училището Чантлърс в Бери, можеше спокойно да си помислиш, че си в град Ливърпул. Всеки ден спорехме за футбол.

"Ние имаме по-голям стадион", казвах аз.

"Да, но завършихте 11-и", отвръщаше някое от тях.

"Но ние имаме Робсън", спорех аз.

"Да, но ние спечелихме титлата", удряше ме в лицето следващият удар.

Всеки ден - спорове до безкрай. Мислех си, че с годините тези спорове ще спрат, защото съм пораснал. Но не - днес ги водя ежедневно с Джейми Карагър в студиото и помещенията на Sky, докато подготвяме поредното предаване.

Никога няма да забравя първия ден, в който отидох на "Анфийлд" като играч на Юнайтед. Пътувахме по М62 с автобуса. Когато влязохме в улиците на града, разбрах - на територията на врага сме. В истинския смисъл.

Беше усещане за клаустрофобия, с тесните улици, с червените тухлички на къщите, имах усещането, че нещо лошо ще се случи.
Когато излязох на терена - същото. Малкото, затворено отвсякъде игрище. Фенове зад гърба ти, крещящи по теб 40 минути преди началото на мача.

Днес си мисля, че именно тези моменти ти липсват, когато спреш да играеш. Винаги съм казвал, че мразя Ливърпул от дете. Днес е различно, чувството е омекнало доста през годините, вече е доста по-сложно от просто "омраза".

Питат ме - съжаляваш ли за онова изпълнение пред феновете им през 2006-а. Разбира се, че не! Футболът е емоция. Хумор, разочарования, напрежение, триумфална радост, тъга... Цяла седмица изпитваш по малко от всичко това в живота си, но в събота те са се събрали заедно в 90 минути.

Именно това е красотата на футбола - непредвидима гама от емоции е.

Ще ви дам най-добрия пример, за който мога да се сетя.

След требъла от 1999-а ние минавахме през Манчестър с открития автобус за парада. Близо до Дийнсгейт, недалеч от центъра на града, видях един човек сред останалите, който плачеше. Толкова силно, че вените на врата му изпъкваха.

Беше на моите години. Представих си го как е бил като мен в училище, как е слушал за Далглиш и Ливърпул... И сега това е неговият момент. Сега той можеше да им го върне.

Седях на автобуса и си мислех - нищо никога няма да се сравни с този момент.

Юнайтед и Ливърпул имат своето велико съперничество от 1894-а. В понеделник вечер ще играят за 197-и път. Надявам се отново да е мач, пълен с електричество и - да, защо не - с мръсни номера, поне мъничко.

Надявам се, ако например Ливърпул вкара победен гол в последните секунди, техният голмайстор да се хвърли в "Коп", а 10 съотборници да са върху него. И Клоп да тича като маниак по тъчлинията.

Ако не го отпразнуват така, аз ще бъда разочарован. Защото тази лудост и страст за мен е футболът и това съперничество.

Ливърпул и Манчестър са много различни, но въпреки това ужасно си приличат. Това са два града, в които усещането за реализъм, за нормалност и честност на хората, откритост, е много силна. Жителите им бачкат здраво, а футболът е от изключително значение за тях.

Да, какво изпитвам... Далеч по-сложно е от "омраза".

Те имаха своите отмъщения срещу мен през годините. Биха ни за Купата на ФА четири седмици, след като скочих пред тях и отпразувах онзи гол. Едва не обърнаха колата ми на едно кръстовище, когато фенове на Ливърпул ме мернаха вътре. Добре, че светна зелено и тръгнах.

И най-лошото - днес трябва да търпя Кара, който ми е колега и ежедневно спорим.

Но има едно нещо, което не мога да приема.

Във фолклора на двата града се разказва една история. За двама братя от Ливърпул, които някога бях наел, за да правят ремонт на къщата ми. Може би от тях е тръгнало, може би не, но се говори, че са заровили шалче на Ливърпул под басейна ми, за да ми носи лош късмет.

Никога не е доказано, а и вероятно няма как да бъде. Е, ето какво:

Аз не живея в тази къща вече, но в завещанието ми един ден ще пише, че ако някой, дори след 100 години, намери този проклет шал, ако го има, трябва да изпълни последното ми желание.

Изгорете го!".

Гари Невил,
специално за Player`s Tribune.

Източник: Player`s Tribune

0 коментара

Твоят коментар:

Close Обратно към статията