Лудата банда

Уимбълдън от 80-те прекрачваше границите и всяваше страх в сърцето на всеки съперник

Sportinglife
Sportinglife 07:25 ч., 27 Окт 2016
0
9530

"Какво означава да прескочиш границите във футбола? Никой не е бил убит, нали? Просто трябваше да оцелеем, това е част от играта, човече..."

Джон Фашаню говори за историята на Лудата банда от Уимбълдън, разрушила представите за насилие, надскачане на техническите недостатъци, изправяне срещу най-силните отбори в Англия и ... минаването на някои граници - все неща, които отборът на Фаш, Вини Джоунс, Лори Санчес и Дейвид Басет правеше през 80-те години.

Това бе най-странният тим, нарушавал някога спокойствието на грандовете на английския футбол.

Ако днес Лестър е чудният и прекрасен шампион, преборил законите на модерния футбол, място за сравнение няма. Отборът на Раниери не си позволява да гази по терена съперниците, да вкарва лакти в скулите им и да рита топката напред до изнемога.

Може би именно там му е грешката?

Това правеше Уимбълдън. И - така написано сигурно ви звучи грозно. Но Лудата банда бе едно от последните очарователни (по някакъв необясним начин) явления на стария английски футбол.

За пет години те стигнаха от аматьорската лига до Първа дивизия, мериха сили с най-добрите и спечелиха Купата на ФА през 1988-а, побеждавайки непобедимия Ливърпул на Кени Далглиш.

И когато принцеса Даяна им връчи купата в онзи следобед на "Уембли", напук на законите на футбола, естетиката, гравитацията и ядрения разпад (и каквито още закони се сетите), най-накрая хората проумяха - и това е начин да се играе.

Три дни по-късно те показаха отново истинското си лице (елегантно казано, по-скоро не точно лице), като събуха гащетата си пред феновете за поздрав по време на бенефиса на Алън Корк срещу Кристъл Палас. В деня, в който дефилираха с купата пред своя публика...

Историята им започна на "Плау Лейн", стадионче в Южен Лондон, където трудно човек можеше да си представи мач от старата Първа дивизия, дори при неособено модерния вид на останалите арени през 80-те. Тренировъчната база на Уимбълдън бе просто едно разчертано пространство в парка до магистрала А3, като Вини Джоунс и до днес говори как шофьорите на микробуси свирели с клаксоните, минавайки покрай тренировката на тима.

Аматьорският клуб стана елитен, въпреки че във футбола му нямаше нищо, което да го извиси до Ливърпул на Кени, до Нотингам на Клъф, Юнайтед на Аткинсън или Арсенал на Греъм. Уимбълдън обаче не се поклони на никого, не трепна пред репутацията или името на ни един от споменатите.

Те бяха като нагорещената докрай лъжичка за чай, която пада на ръката ви - отвратително усещане, което кара да викате от болка. Като някакъв ужасен вирус, който ви държи у дома в деня на празника, когато всички са в парка. Те бяха най-неприятният съперник в английския футбол, а мръсните им номера нямаха край.

Вини стискаше за топките Газа, за да му покаже кой е шефът на терена.

Фашаню, безкомпромисен ръгач от старото време на център нападателите, които не искате да срещате дори в пъба, камо ли на терена, счупи скулата и едва не остави без око Гари Мабът от Тотнъм.

И пак Вини Джоунс, който на практика сложи край на кариерата на английския десен бранител Гари Стивън с ужасен шпагат, извадил от строя коляното му, от което играчът на Тотнъм не успя да се възстанови дълго. И никога напълно.

"Да кажеш, че те бяха здрави момчета, е малко. Те минаваха границите - коментира днес Гари Линекер, играл в споменатите мачове с травмите на Мабът и Стивънс, за Тотнъм. - Няма извинение за това, което правеха. Единственият поносим начин да гледаш Уимбълдън по онова време бе по телетекста."

Бандата на Басет имаше свои правила, не само на терена. Новите играчи бяха посрещани по особен начин, с ритуали, които отиват на племе от някой отдалечен остров. Джон Хартсън подписа с тима и намери костюма си "Армани" нарязан на ивици и изгорен в съблекалнята след първата тренировка.

На нея бе наритан в калните локви от Джоунс и компания, за да усети какъв и духът на тима.

Съблекалните на "Плау Лейн" умишлено не бяха ремонтирани никога, а по нареждане на Басет от тях бяха махани всякакви белези на цивилизация - тоалетна хартия, отопление, да не говорим за кърпи и елементарни характеристики на хигиена. "Съперниците бяха ужасени, мръсни и миришещи съблекални, студ, усещане за неизбежност... - хили се днес холивудската звезда Джоунс. - На терена излизаха готови да загубят.".

0 коментара

Твоят коментар:

Close Обратно към статията