Как се печели Купата с големите уши?

Рецептите на Стоичков, Люпко Петрович и Клъф за успех в турнира на шампионите

Sportinglife
Sportinglife 07:55 ч., 23 Ное 2016
0
3228

Купата с Големите уши - така я наричат.

Най-великият трофей в клубния футбол, който получават в ръцете си шампионите на Европа в края на всеки сезон.

Купа, която дава смисъл на всичко и приобщава към семейство на отбрани играчи, треньори и клубове. Ако си вдигнал приза с ушите, значи си в клуба на големите.

А как става това? Как се стига до усещането да я държиш в ръцете си? Какви са малките трикове по пътя, какви са настройките, манталитетът, отношението и подходът?

Ето ви рецепти от хора, които са го правили.

Сред тях ще прочетете и за урока на Люпко Петрович, когото българският футбол добре познава. И за подхода на Христо Стоичков, единственият българин, докоснал се до Светия граал на футбола.

Да не ви пука от репутацията на съперника (Питър Уит, носител с Астън Вила през 1982 г.)

Ако бяхме започнали да разсъждаваме над тимовия лист на Байерн преди финала и да ги анализираме име по име, сигурно щяхме да напълним гащите. Но ние не го направихме. Нашият мениджър Рон Соундърс никога не детайлизираше разузнаването на съперника.

Той напусна след четвъртфиналите, но и Тони Бартън, който го замени, не бе запален по това да разузнава твърде обстойно противника. Те имаха 13 национали, а ние - двама. Брайтнер, Румениге, Аугенталер и тъй нататък. И какво от това?

Сигурно са ни помислили за туристи, защото излязохме на терена в Ротердам и снимахме с фотоапаратите си трибуните, помахвахме на съпругите си и се радвахме на феновете. След последния сигнал обаче бяха сринати. Никога не съм виждал по-отчаяни хора.

Търсихме ги из игрището да им стиснем ръцете, те бяха потънали в скръб и тотален шок. Не вярваха.

Намерете си едно кръгово за тренировка (Питър Шилтън, носител с Нотингам Форест през 1979-а и 1980 г.)

Невероятно, но в седмицата преди финала през 1980-а Брайън Клъф ни качи на самолета и отидохме в Майорка на почивка. Нямаше вечерен час, нямаше лагерен режим. Нищо.

Оказа се, че няма и нормален терен за тренировки - беше твърде твърд за вратар, та отидохме пред фоайето, за да ритнат няколко топки към мен, да не губя форма. Портиерът обаче ни изгони и с Питър Тейлър, който бе асистент на Клъф и отговаряше за вратарите, потърсихме друго място.

Намерихме го на едно кръгово движение, на около 300 метра от хотела. В средата имаше тревичка и разгряхме там, а хората в колите наоколо натискаха клаксоните и ни поздравяваха.

Научете някоя песен на Крис Риа (Марк Лоурънсън, носител с Ливърпул през 1984 г.)

Играехме финала в Рим срещу Рома и ултрасите им - в устата на лъва. Пристигнахме час и половина преди мача на стадиона и атмосферата бе адска - шум и напрежение, бяхме обсадени.

Но в съблекалните на "Олимпико" се роди идея как да се справим с това. Затананикахме си песента на Крис Риа "Не знам какво е това, но ми харесва", която тогава бе голям хит. Минахме точно край тяхната съблекалня, когато излизахме през тунела. След мача техният треньор Нилс Лидхолм призна, че са ни чували как пеем, а ние пеехме много силно.

Не че не бяхме стреснати, просто показвахме, че не ни пука и прехвърлихме притеснението при тях. И бихме.

Бъди сигурен в победата (Йохан Кройф, носител като играч с Аякс през 1971, 1972 и 1973 г.)

Не знаехме в онази вечер през 1971-ва преди финала, че ще спечелим купата в три поредни сезона. Просто бяхме твърдо убедени, че няма да загубим пак, както се бе случило две години по-рано. Нямаше начин.

Излязохме на терена на "Уембли" уверени, че е въпрос на 90 минути да вдигнем купата, а Панатинайкос не може да ни спре. И успяхме, при това с огромно превъзходство и чудесен футбол.

0 коментара

Твоят коментар:

Close Обратно към статията