Интервюто на Джерард: Отново съм на "Анфийлд" като фен. Велико е!

Стивън Джерард бе избран от журналисти, отразяващи Ливърпул, за "най-добър играч на клуба в ерата на Висшата лига".

За мнозина, той е и един от най-добрите в цялата история на клуба, макар да няма титлите и трофеите на хора като Кени Далглиш, Йън Ръш, Алън Хансен или Фил Нийл.

Джерард напусна САЩ, отказа се от футбола и отново е в града, като не пропуска да гледа наживо мач на Ливърпул в последните 2 месеца.

Местният вестник "Ливърпул Ехо" го намери за интервю навръх 25 декември.

- Как сте отново у дома?

- Чудесно.

- Получихте още едно признание - най-добър играч на Ливърпул в ерата на Висшата лига...

- Винаги е приятно да печелиш такива гласувания, а в случая то идва от хора, които са следили всяка моя стъпка в последните 25 години. Това е дълъг период от време и да съм първи в клуб като Ливърпул е специално.

- Как се чувствахте при дебюта си срещу Блекбърн през 1998-а?

- Бях уплашен. Подготовката за мача бе вълнуваща, тренировките на базата в Мелууд, похвалите от Жерар Улие, Фил Томпсън, Сами Лий - треньорите тогава. Но когато стана време да съблека анцуга и да влизам на терена, изведнъж се ужасих. Беше като шамар в лицето, който да те върне в реалността.

Сега, като погледна видеозаписа от мача... С този червен екип, който ми е голям. В тези няколко минути наистина бях уплашен. Ако трябва да съм честен, в първите 20-30 мача за Ливърпул изобщо не се чувствах сигурен и спокоен. Едновременно не искаш да си изпуснеш шанса, но и си нервен и развълнуван.

- Първият ви гол дойде срещу Шефийлд Уензди.

- Това бе огромен момент. С дрибъла преди да вкарам, накарах много хора да си кажат - той може да играе в по-атакуваща роля. До този момент бях играл десен защитник, десен халф, опорен полузащитник...

Това попадение със сигурност е в моя топ 10 за цялата ми кариера.

- Вашият личен любим мач с екипа на Ливърпул?

- Като цялостно представяне за мач, това трябва да е финалът за Купата на ФА срещу Уест Хем през 2006-а (б.р. - асистенция и два гола за 3:3, вторият в 90-ата минута, а после и реализирана дузпа при изпълненията, решили съдбата на трофея).

Това бе перфектната ми игра. Във всеки друг мач, в който съм играл добре, винаги е имало малки грешки, разочароващи отигравания, пропуснати възможности. Периоди от двубоя, в които не съм правил нещата добре.

В този ден обаче всичко бе перфектно. Всичко се получаваше. Дори днес, когато се сещам за представянето си, го смятам за идеално.

- Най-великият момент?

- Истанбул, няма съмнение. Финалът през 2005-а срещу Милан. Заради всичко, което значи за клуба този мач. И заради наследството, което остави след себе си. Не е само финалът, а пътят, по който стигнахме до купата. Невероятно! Бяхме аутсайдери по целия път, Истанбул събра всичко в себе си.

- Любимият ви мач на "Анфийлд" като атмосфера?

- Челси, полуфиналът от същата година (1:0).

Час преди мача стадионът бе пълен, а шумът бе оглушителен. "Анфийлд" вибрираше, а "Коп" се тресеше. И това не ме е изненадвало по време на мачове, разбира се. Но този път се случваше на загрявката! Целият стадион се тресеше.

Не мога да сравня тази вечер с никоя друга като атмосфера.

- Любим съотборник в Ливърпул?

- Карагър. Чувствах се сигурен, когато бе на терена. Знаех, че е зад гърба ми. И с това - че има лидер, който не спира да вика на терена. Аз не съм такъв, не крещя на игрището. Говорех индивидуално с играчите, това бе моят подход. Кара крещеше, даваше пример. С него в тима имахме винаги добър шанс да спечелим.

Ако говорим за индивидуална класа, Фернандо Торес и Луис Суарес са на върха в моята класация. Те са играчите, които правеха неща, след които си казваш: Уау, това наистина ли се случи?

Обичах да играя зад Майкъл Оуен, неговото движение в атака бе идеално за халфовете. Роби Фаулър пък бе моят герой, когато растях в академията на клуба, опитвайки да стигна до първия отбор. Неговите най-добри дни обаче бяха преди аз да се наложа в състава.

И още един - след първите пет минути на първата му тренировка, знаех, че Чаби Алонсо е голям играч. Техниката на пасовете му бе невероятна.

- Най-добрите ви голове?

- Този в последната минута срещу Уест Хем, както и онзи срещу Олимпиакос, пак в края на мача. И в двата случая бяха далечни удари, а още щом ритнах топката, си мислех, че "има шанс".

Харесвам и едно попадение срещу Мидълзбро, отново от голямо разстояние.

Както и един труден гол в Марсилия, когато завъртях топката в обратния ъгъл. Такъв вкарах и на "Гудисън Парк" срещу Евертън. Това би следвало да е моята петица от най-добри голове.

- Асистенцията, която помните като най-добра?

- През 2014-а подадох на Дани Стъридж срещу Фулъм. Много дълъг и труден пас. Освен това бе и с външен фалц.

Също така асистенцията към Джибрил Сисе в онзи финал с Уест Хем. Също дълга топка, а когато такава асистенция ти се получи, винаги е особено удовлетворение.

И една, с която помогнах за гол на Торес срещу Нюкасъл през 2008-а, победихме с 3:0.

- Най-любим стадион за гостуване?

- "Гудисън", естествено. Атмосферата беше супер, харесваше ми. Цялата омраза и подигравки, обичах да гледам дербитата там още преди да заиграя за Ливърпул. И когато го направих, винаги съм се опитвал да дам най-доброто точно там. Спечелихме доста мачове на този стадион през годините.

- Да не питаме тогава срещу кого победите бяха най-сладки... Очевидно Евертън!

- Срещу тях и Манчестър Юнайтед. Те са двата отбора на върха в тази класация. И от загубите срещу тях се страхувах най-много. Понякога трудно спях в нощите преди да играем с Евертън и Юнайтед. Когато обаче спечелиш мача, чувството е великолепно.

Страхът е нещо, което ми е давало допълнителна мотивация през годините. Страх от загуба, от пропусната възможност. То е противоположното усещане на емоцията от победата.

- Любимият ви мениджър?

- Винаги това е бил най-трудният въпрос за мен. Но избирам да кажа - този, при когото бях на върха на възможностите си, в най-силния етап от кариерата си като игра. И затова казвам: Рафа Бенитес.

Той не спря да се опитва да ме направи по-добър тактически, а начинът, по който подреждаше отбора, бе идеален за играта ми. Винаги бях в добро състояние.

Тактически, Рафа е световна класа. Но ми харесваше да играя за всеки от мениджърите на Ливърпул. Кени Далглиш бе идол в детските ми години, а и обичах футбола, който играехме при Брендън Роджърс.

Жерар Улие ми даде път в първия отбор, а и ми помогна много извън терена в онези първи години.

При Рой Ходжсън се чувствах добре, но не работихме много заедно в Ливърпул.

- Какво бихте променил, ако можете да върнете времето?

- Финалът на сезон 2013-2014 г. (б.р. - подхлъзването му срещу Челси и загубата с 0:2 обърнаха битката за титлата в полза на Манчестър Сити).

- Днес отново сте просто фен на "Анфийлд".

- Да, върнах си едно позабравено чувство. Обичам да ходя на стадиона, да гледам мачовете с публиката. Отново съм фен и това е велико!

Сезонът, който Ливърпул прави дотук, е възхитителен. Победата в последната минута в дербито с Евертън, както и над Арсенал и Челси, бяха чудесни. Е, имаше и грешки - като с Бърнли и Борнемут, но като цяло отборът във всеки мач изглежда, сякаш е по-добър от съперника и ще спечели. Това е вълнуващо за мен.

Гледаме много силен Ливърпул. Топ отбор.