Загубата е като смъртта. Само победата ми дава покой

Денят, в който отново прекрачва прага на Ювентус, е паметен.

20 години по-късно - през 2011-а, един съвсем различен Антонио Конте влиза в клуба като треньор. През 1991-ва притесненото момче от Юга мисли, че няма как да успее в този динозавър на световния футбол.

Две десетилетия по-късно същият човек е убеден, че няма как да се провали. Научил е достатъчно уроци.

Юве няма титла от доста време и още възстановява величието си след скандалите с корупция от втората половина на предишното десетилетие. Конте надминава очакванията с титла още в първия си сезон. А, да - с малката подробност, че го прави без да загуби нито един мач!

Нечувано! 23 победи и 15 ремита са достатъчни за скудетото.

Но преди Евро 2012, треньор №1 на Италия - защото той е обявен за такъв съвсем логично в този момент, получава нов удар.

Изправен е пред съда по обвинения, че е прикрил уреждане на мачове по времето, когато води Сиена като треньор.

Не се признава за виновен, но сключва сделка, при която делото е прекратено, защото Ювентус не харесва факта, че току-що намереният "златен треньор" е забъркан в такива проблеми. Клубът още не се е отърсил от петното, което му е лепнато около Калчополи.

Всичко приключва с тримесечна забрана да води отбора и 200 000 евро глоба. Вестниците го сриват със земята, като дори е наречен "беглец" от Калчополи - 2 (Скомесополи, така е наречена втората част от скандала), след като други големи имена потъват в него. Но страницата е затворена и Конте се концентрира (както винаги) върху работата си в Юве.

Идват още две титли - безкомпромисни и с видимо превъзходство срещу конкурентите.

Едната е постигната с рекордни точки (102) и аванс пред втория Рома - 17. Тифозите са в еуфория, като наричат Конте "Новият Папа" (на плаката горе) на Юве - титла, дадена преди на Трапатони и Липи за техните заслуги.

Ражда се триото Киелини-Бонучи-Бардзали, върху което Джиджи Буфон може да си простира прането, толкова е сигурно, че са в точната линия и близо един до друг пред него.

Карето прави Юве най-трудната крепост за превземане в Европа, а Буфон признава, че с тези момчета е повече време заедно, отколкото с близките и семейството си. Заслугата е на Конте, който се уповава на един от уроците си: Отборът е по-важен от всичко.

Време е за следващото ниво - Антонио поема националния отбор, след като в Юве печели три титли от три възможни. Европа остава недостъпна земя, като това е голямото му разочарование.

Но завещава в Торино такъв отбор, че конкуренцията е в истерия - Буфон и споменатите трима тартори пред него, Пирло и Видал, Маркизио... В дефанзивен план и като полузащита, малко отбори в Европа могат да се мерят с това.

Италия иска от новия си селекционер подобно прераждане. И побеждаващ отбор.

И тук обаче започват скандали - не заради уредени мачове, а заради твърдото намерение на Конте да повика Франко Васкес, Едер и Сориано в отбора за мача с България в София от евроквалификациите.

И тримата не са италианци, а "ориунди" - имигранти, които избират да са италианци по паспорт и футболна принадлежност, въпреки че не са родени в страната.

Такива в "скуадра адзура" има от 30-те години на миналия век - аржентинци помагат за първите две световни титли, както и през 2006-а когато Мауро Каморанези (пак аржентинец) е в състава за триумфа на Мондиала.

Но сега атаката е жестока, и то от Ариго Саки, с когото Конте е в добри отношения. "Нямаме ли достатъчно италиански играчи?", пита иронично Саки.

Скандалът е огромен, Конте не си трае, но странно федерацията мълчи и не го подкрепя публично. Тогава той взима своето решение, далеч преди Евро 2016.

Италия се представя много добре, стига четвъртфинал срещу Германия и отпада с дузпи, въпреки че не отстъпва на световния първенец в играта.

Конте обявява след мача, че времето му в "скуадра адзура" е изтекло. Вече е публична тайна къде е бъдещето му.

Челси. Нова глава в историята на момчето от Юга, на което позволяваха да рита до късно в двора на църквата.

Защото винаги бе изрядно подготвено с домашните за училище.

Такъв е и като треньор.

И затова успехът го достига доста по-често от разочарованието.