Как от момче, което подаваше топките, стигнах до "Златната топка"

Фабио Канаваро разказва своята история за сайта Player's Tribune

Sportinglife
Sportinglife 11:45 ч., 02 Март 2017
0
30854

Фабио Канаваро вдигна първи световната купа като капитан на Италия през 2006-а. После отиде в Реал Мадрид. И месеци по-късно взе "Златната топка".

Италианският железен бранител е видял всичко във футбола, а днес е треньор в китайската Суперлига.

Канаваро написа за сайта Player's Tribune своята история.

Когато хората мислят за италиански футбол, те се сещат за защитници. Децата вероятно искат да са Джорджо Киелини или Леонардо Бонучи.

Но ще ви кажа нещо...

Аз не растях с мечтата да съм защитник.  Та кое дете искаше да е бранител, след като бе гледало как Паоло Роси вкарва шест гола за титлата на Италия през 1982-ра на Мондиала? И до днес пред очите ми е как Марко Тардели вкара гола на финала. Помня радостта му, лицето му, как тичаше със стиснати юмруци и викаше в екстаз.

Като всяко друго италианско хлапе в този ден аз седях пред телевизора. Бях на 9 години, но помня как с последния сигнал на финала, когато Италия печелеше титлата, Нандо Мартелини, коментаторът викаше едно и също нещо, непрестанно:

"Campioni del mondo! Campioni del mondo! Campioni del mondo!". Да, шампиони на света.

От този ден нататък едва ли е имало и едно италианско момче, което да рита топката на стената в квартала и да не чува гласа на Мартелини в главата си.

Когато отидох в Наполи, в началото подавах топките. Това означаваше, че имам право да ходя и на тренировките на първия тим. На тези легенди... Когато стигнах до юношеския тим, вече бях "Тардели" в полузащитата.

Един ден при мен дойде един от директорите в Академията на Наполи и ми каза: "Фабио, ти трябва да си защитник. Предпочитаме да играеш там".

Нямаше обяснения, нямаше аргументи. Бях доста по-нисък от останалите момчета на моята възраст, изобщо не приличах на защитник. Поне не и на централен защитник. Но това стана моята позиция от онзи ден.

За щастие, оказа се, че аз всъщност обожавам да играя в защита. И го правех доста добре.

Дължа кариерата си на две неща. Първо, аз се учех на футбол, гледайки най-добрите. В Наполи играх до Чиро Ферара, който има над 500 мача за тима от Неапол и за Ювентус. Един от най-великите в историята на италианския футбол. Ферара не пестеше думите си, като истински италианец. Обясняваше какво да правиш, къде да заставаш, как да се справяш с нападателите. Всичко.

През 1987-а с Чиро в състава Наполи спечели титлата. Аз бях на терена с тях. Научих страшно много през онзи сезон, от всички играчи. Но особено от един.

Геният. Диего Армандо Марадона.

Всеки ден го гледах как тренира. Когато най-накрая ме извикаха в първия отбор, аз не можех да спра да се усмихвам. Казах на Ферара: "Ще тренирам с Марадона!". А той ми се изсмя и отвърна: "Не, не, Фабио. Ти няма да тренираш с Марадона. Ти не правиш шпагати на Марадона в тренировките. Не можеш да му вземеш топката, тя никога не напуска краката му."

След което Чиро ми хвърли една топка. "Ето ти една, защото от Марадона няма да е вземеш", смееше се.

Започнахме тренировката, а в един момент Диего тръгна срещу мен, топката бе като залепена на върха на обувката му. Без никакво замисляне, аз се хвърлих в краката му, за да я спечеля.

Аз влязох на шпагат срещу Марадона! Легендата! Гения!

Усетих очите на всички върху себе си. На треньорите, на съиграчите. Сетих се за думите на Чиро Ферара: "Не можеш да правиш шпагати на Диего". Всички бяха сериозни и напрегнати. Единственият, който се усмихваше, бе Марадона.

В края на тренировката той дойде при мен и ми даде обувките си. Бяха кални от игрището, държах ги в ръцете си. До този момент стаята у дома бе изцяло облепена с плакати на Диего, този неаполитански Бог.

Сега държах в ръцете си обувките му.

Тогава научих урока: "За да си отличен защитник, трябва да играеш срещу най-добрите в света."

Не ти трябва да си висок, да си мускулест, да си силен физически или много бърз. Трябва да имаш самочувствието да се изправиш срещу тях.

Не знам откъде събрах това самочувствие в онзи ден, в който влязох в краката на Марадона. Но това бе опората, върху която стъпвах в цялата си кариера. В Наполи, в Парма, Интер и Ювентус...

Денят, в който всичко бе напълно завършено, чувствах се свръх уверен и знаех, че съм много добър в това да бъда защитник, бе 9 юли 2006-а.

Държах в ръцете си световната купа (горе), а италианските репортери на игрището викаха около нас:

“Campioni del mondo! Campioni del mondo! Campioni del mondo! Campioni del mondo!”.

И днес, докато съм край тъчлинията като треньор, опитвам същото. Да засиля увереността си в новата работа. Да имам самочувствието, че я върша добре.

0 коментара

Твоят коментар:

Close Обратно към статията