Последните месеци на Кройф

Кройф си отиде преди година. На 24 март 2016-а футболът сви знамената в почит към един от най-големите в историята на играта. На терена, край него и с визията му, Великият Йохан не само даде плътност на една епоха, а остави след себе си наследство за поне още една.

Малцина познават по-добре гениалния визионер на футбола от Яп де Гроот. Приятели са от над три десетилетия. Журналистът подготвя колонката на Йохан в холандския вестник "Де Телееграаф", която е непрестанно в страниците на вестника всяка седмица от средата на 90-те насам.

Той бе съавтор и на първата му автобиография - "Моето движение" или "Моят ред", ако "My Turn" може изобщо да има превод, когато става дума за Кройф.

Cruyff turn е в речниците на футбола обръщането с топка в краката, специфично движение, объркващо тотално защитниците, което именно Йохан прави първи през 60-те. Turn е и ред.

Но без пунктуалности. Не и когато става дума за Кройф. Ето разказът на Де Гроот пред "Де Телеграаф" за последните месеци от живота на великия холандец, преди да отиде при Боговете на играта.

"Докато пишехме "My Turn" осъзнавах, че имаме материал да напълним с лекота два пъти по 300 страници. Йохан бе човек, който винаги имаше какво да каже.

Едно нещо научих до него през годините. Кройф не просто казваше нещо, не просто коментираше. Той искаше да предизвика реакция с думите си.

Веднъж разкритикува един данъчен закон в Холандия, като директно атакува министъра на финансите. Такъв бе статутът на Йохан, както е репутацията, че го промениха за месец.

Всеки знае какъв феноменален играч и треньор бе. Беше идеалист, пионер, бунтовник. Но малцина знаят, че беше чудесен човек. Фондацията му и институтът за спортни изследвания са наследството за това.

Той искаше да е вдъхновение за хората. Да промени стереотипа на това, че който е във футбола е "глупак", а на самите играчи да даде възможности да имат път и след кариерата.

Не спирахме да обсъждаме нови предизвикателства. На 15 октомври 2015-а подписахме договор с "Пан Макмилиан" за втората "My Turn", коато трябваше да е пълната му автобиография. Но седем дни по-късно му поставиха диагнозата - рак на белите дробове.

Плановете се промениха. Бяхме говорили да започнем срещите си през ноември и декември, а през януари да нахвърляме черновите. През март трябваше да предам ръкописите.

Вместо това първият ни разговор бе на 27 декември, след като той бе минал три сесии химиотерапия. Физически бе в крехко състояние, уязвим и нестабилен.

Затова направихме графика така - отивах сутрин в дома му в Барселона, говорехме по два часа. Обядвахме, след това два часа сиеста - следобедна почивка. Завършвахме деня с разходка и двучасов разговор по книгата, преди да изпием по чаша червено вино.

Йохан ясно ми даде да разбера какво ще е посланието на тази книга. За 15 минути извади есенцията на живота си на показ пред мен, както само той можеше.

"Аз нямам образование с диплома от колеж. Научих всичко от личен опит." След което ми разказа живота си. Написах го същата вечер и му го дадох да го прочете. "Перфектно, продължавай така!", каза ми само.

Това бе единственият текст от книгата, който поиска да види.

Времето не ни беше приятел. Трябваше да бързаме и да сме ефективни.

В един момент събрах 12 часа записи от разговорите ни и осъзнах, че предизвикателството пред мен е голямо. Трябваше да направя така, че читателят да чувства, че им говори самият Йохан.

Така, както на мен ми говореше той. Трябваше да предам точно думите му, излъчването му, в книгата.

Всичките ни срещи с разговори бяха между 27 декември и 2 март. Той бе невероятно позитивен. Както винаги, откакто го познавам, гледаше в бъдещето. Това ме затрудняваше малко, не се интересуваше особено да говорим за голове и мачове от миналото.

Идеята му бе да предаде на следващото поколение уроците, които сам е научил от личния си опит.

В най-трудните и тъмни моменти от живота му, той ставаше най-позитивен и креативен. Около 1992-ра имаше сериозни проблеми със сърцето, като е чул дори предвиждане на лекари, че няма да доживее дълбоки старини. През 2012-а, точно 20 години по-късно, на неговия рожден ден го питах: Е, как ти се струват тези думи сега? Той отвърна с усмивка: "Май успях да поживея, а?".

Заради това отношение, както и неговия позивизъм, книгата дава представа за това, че Йохан сякаш още е тук сред нас. Той никога не се е чувствал като човек със заболяване от рак. Никога не помисли, че ще загуби тази битка и ще си отиде. И в най-трудните периоди на химиотерапия бе уверен, че ще преодолее и това.