Последното съобщение на Демерсон, на което още няма отговор

Историята на защитника на Чапекоензе, който трябваше да е в самолета

Sportinglife
Sportinglife 12:35 ч., 18 Апр 2017
0
6105

Демерсон Бруно Оливейра се забавлява край басейна и целува сина си, който не спира да се смее.

Момчето е на три, но слънцето в Малайзия, спокойствието наоколо, усмихнатите му родители... Това е неговият свят на детско щастие.

А преди няколко месеца нещата бяха неразбираемо различни за малкия. И за татко му...

"Написах съобщение на Бруно Ранджел, пожелах му лек път, приятен полет и да ми отговори веднага, щом кацнат в Колумбия - разказва Демерсон, гладейки челото си. Споменът очевидно изтрива усмивката му. - Това съобщение и до днес не е прочетено и нямам отговор... Бруно остана там."

В 4 ч сутринта на 28 ноември синът му го буди, за да се гушне до него.

Поглежда телефона си, който не спира да вибрира от съобщения в whatsapp. Отваря ги... И нещата никога повече не са същите. Футболистът на Чапекоензе осъзнава какъв ужас се случва, но без още да знае подробности.

"Веднага тръгнах към стадиона, само сложих дънки и яке - продължава Демерсон. - Не можех да повярвам, просто чаках новини дали има оцелели, колко..."

Новините обаче са лоши. 71 загинали, на практика целият отбор сред тях.

Последното съобщение в общия чат в whatsapp на отбора е от Чиньо. Той се забавлява със забавянето на полета в Боливия, където 20 минути търсят из багажа видеоиграта на един от футболистите, който мисли, че я е загубил.

Демерсон си спомня всичко това и свежда глава. Гледа към сина си, който се смее и тича край басейна. Таткото също се усмихва при гледката...

Възкръсването на Алан

Един от шестимата оцелели в ужаса с Чапекоензе отново ще играе футбол

Но няколко месеца на бранителя не му бе лесно да се смее. Разказва:

"Слагах главата си на възглавницата вечер и не заспивах. Сърцето ми плачеше. Беше празно, тъжно. Никога не съм се сблъсквал с такова усещане."

Животът му се променя за няколко часа. Той и още 7 играчи са оставени у дома и не се качват на самолета. Треньорът ги оставя да се готвят за следващия мач след финала за Копа Судамерика, който е само 72 часа по-късно.

"Искаше да направи ротация и да разпредели силите на отбора - разкрива Демерсон. - Не се замислям за това, че трябваше да съм на самолета. Само ми липсват приятелите. Моля се за тях всеки ден и нощ."

Съпругата му го убеждава, че за тях е най-добре да напуснат Бразилия. Само така може поне частично да избяга от кошмара.

"Не можехме да останем, знаех си го - казва 31-годишният оцелял. - Просто исках да се разбера и с клуба, да ги подкрепя с каквото мога. Взех съпругата ми, сина ми и дъщеря ми и заминахме за Малайзия. Чувстваме се отлично в Кучинг, където играя в момента."

Получава постоянно съобщения от хора в Чапеко, където е и сърцето му. Демерсон е на стадиона в деня, когато клубът и торсидата изпращат ковчезите на загиналите, три дни след трагедията.

Ден, който той никога няма да забрави.

Днес малкият край басейна му помага да се усмихва.

Играе футбол отново, което също му действа добре.

Но споменът никога няма да си отиде безвъзвратно. Най-лоши са вечерите...

0 коментара

Твоят коментар:

Close Обратно към статията