Бразилците на Кени Далглиш

Започват да се появяват първите заглавия за "машината на Далглиш" и "бразилците от "Анфийлд". Барнс и Биърдсли са изумителните творци в този безпощаден отбор. Останалите тичат много, борят се за всяка топка, а и се "заразяват" да вкарват какви ли не голове - както го правят двамата основни креативни играчи на тима.

Времената са различни - Ливърпул, както и всеки друг отбор в Първа дивизия в онези години, изкарва сезона с 15-16 играчи. Не са нужни повече, в групата за мача се записват 11 титуляри и 2 резерви.

Цялата година минава с тези 15-16 човека, някои от които влизат само при травми на други. Няма ротации, няма хора, които са оставяни да починат. Всеки мач се играе с най-добрите ти 11.

Именно затова е забележително, че през сезон 1987-88 г. цели десетима голмайстори оставят поне по едно попадение в шампионатен мач. На практика вкарват всички, които играят по повече от 3 двубоя.

След Нова година Ливърпул е тайфун. Разликата с втория Нотингам на Клъф става 13 точки, а още една по-надолу в таблицата е Арсенал.

На 16 януари точно "артилеристите" пристигат на "Анфийлд" в мач, който е очакван с огромен интерес. Машината на Кени още няма загуба през сезона в първенството, може ли отборът на Джордж Греъм да нанесе първата?

Двубоят чупи рекорд за тв аудитория в историята на английския футбол до този момент. В ложите са куп големи футболни личности, включително отказалия се месеци по-рано от футбола Мишел Платини, сър Том Фини и още светила.

Ливърпул направо помита гостите. Двата гола за 2:0 са символ на надмощието, като Арсенал е опрян до стената и едва отбива атаките. "Червените" са толкова впечатляващи, че "Коп" запява "Шампиони", а е едва средата на първенството...

Платини е впечатлен и казва, че това е било "образец на нападателния футбол".

На 16 март в калта на "Бейзбоул граунд" в Дарби резервата Крейг Джонстън носи точка за 1:1 и Ливърпул изравнява рекорда на Лийдс - 29 поредни мача без загуба на старта на първенството.

Следва гостуване на "Гудисън Парк" срещу шампионите от Евертън. Мачът може да постави нов рекорд, ако "червените" не паднат.

Но не се случва. "Карамелите" нанасят поражение с 1:0 и предотвратяват това да стане на техния стадион. Разбира се, това е малка утеха, при условие, че Ливърпул води със 17 точки в лигата и две седмици по-рано е победил с 1:0 точно на "Гудисън", за да изхвърли Евертън от Купата на ФА.

На 2 април бригадата за красив футбол на Далглиш губи отново - този път от Форест.

Брайън Клъф през тези 10 години след 1978-а, когато за първи път вкарва в елита своя отбор, е изградил много особени отношения с Ливърпул. Той всячески опитва да спре машината от "Анфийлд", включително и изневерявайки на собствените си принципи - отборът му да играе атрактивно и атакуващо.

За Клъфи е въпрос на чест да бие "червените" в какъвто и да е мач, като едновременно с това често повтаря - те са еталон за всеки в Англия и Европа. Уважението му към този клуб е доказано и след това домакинско 2:1 на 2 април.

Тогава човекът с най-голямо его в играта по онова време, заявява: "Задоволството е огромно, защото победихме най-добрите. Познавайки Ливърпул, очаквам кошмарен мач след 11 дни..."

Програмата се е наредила така, че на 13 април Форест трябва да иде на "Анфийлд". Разликата е 11 точки, а най-близкият преследвач - точно тимът на Клъф.

Онази вечер остава в историята. Наричат го Мач на века на този стадион и фенове, и експерти, и легенди на Ливърпул. Сочат го като образец за съвършеното представяне на един тим през всичките 90 минути.

Бразилците на Далглиш смазват Нотингам с 5:0, като рециталът по футбол кара дори Клъф да се усмихне някак примирено в края. Два пъти вкарва Олдридж, по веднъж - Хаутън, Биърдсли и защитникът Гари Гилеспи.

"Рей Хаутън бе моторът на отбора. Олдридж бе завършекът. Джон Барнс бе в сърцето на всичко красиво, което се случи. А Питър Биърдсли... Той просто беше невероятен".

Думите са на коментаторът Мартин Тайлър в секундите след края на мача. Сър Том Фини казва в интервю минути по-късно: "Това бе най-невероятната демонстрация на футбол, която съм виждал. Не мисля, че може да гледате нещо подобно дори в Бразилия".

Фразата остава в историята, но и в съзнанието на всички фенове в Англия. Тя циментира вече плъзналото название на този отбор - "Бразилците на Кени".

Десет дни по-късно, на 23 април, невероятният Биърдсли, кръстен галено от трибуната "Коп" с неособено любезното Квазимодо, забива победен гол за 1:0 над Тотнъм. Ливърпул е шампион, а остават цели четири кръга до края.

Далглиш отправя предизвикателство към отбора си - да не загуби мач, въпреки че вече и математически е с титлата. Така и става - "червените" финишират само с двете загуби от Евертън и Форест, с 90 точки от 40 мача, както и с 87 вкарани гола.

Те забиват по 4 попадения в цели 9 от двубоите.

Разправата с Форест обаче още не е приключила. На полуфинал за Купата на ФА Ливърпул бие отбора на Клъф с 2:1 на "Хилзбъро" на 16 април, три дни след разгрома на "Анфийлд".

Никой тогава не предполага, че една година без един ден по-късно точно на "Хилзбъро" пак тези два отбора ще спорят на полуфинал. И мачът ще завърши за само 6 минути, за да останат след него 96 загинали и травма, която още не е излекувана.

Машината на Кени отива на "Уембли", за да претърпи първото си голямо разочарование - губи от Уимбълдън с 0:1, а Олдридж изпуска дузпа. В този ден нищо не върви за "червените", а Лудата банда е в стихията си.

Дубълът убягва на отбора, който вероятно най-много го е заслужавал в историята.

Този тим не стига и до европейските вечери. Наказанието от УЕФА продължава да е в сила, като Ливърпул е включен като анекс в санкцията - може да се завърне "една година след останалите английски отбори".

Така Европа не вижда този ураган в червено, който спокойно може да посегне към Купата на шампионите. Мисълта за евентуална среща на атакуващата машина на Кени с отбора-компютър на Милан, воден от Ариго Саки, спечелил трофея през 1989-а, и до днес разпалва въображението на феновете.

Но не се случи.

Този тим просто остана в историята като "Бразилците на Кени", които минаха през сезон 1987-88 г. с такава игра, че ги аплодираха дори на места, където Ливърпул исторически е мразен до непоносимост.

Това признание може да се равнява на всяка титла, нали?