Само те ни останаха

Бербатов и Стоичков напълниха стадион "Васил Левски" със звезди и публика, но футболът ни няма други като тях

Динко Гоцев
Динко Гоцев 13:25 ч., 16 Юни 2017
0
4286

Има едно особено чувство, което само футболният запалянко познава.

Онова, в което вече си близо до стадиона, има още час до мача, но косъмчетата по ръцете ти започват да настръхват само от вида на арената, глъчката край теб... Трудно е да се опише. Просто те хваща за гърлото, идва голям мач!

За година го усетихме два пъти край добрия стар "Васил Левски", но не за официални и важни двубои.

В сряда вечер 35 000 настръхваха по пътя към националния стадион, където Димитър Бербатов и Христо Стоичков от 25 години им подаряват специални моменти. Искаха да ги видят пак.

Преди година на 20 май Ицо докара звезди - беше шоу голямо, но феновете бяха там най-вече заради него.

Да го видят как изтичва пак от тунела на "Васил Левски" към терена, на който пристъпва с левия крак и... застава на тревата, сякаш и е кмет. Премиер. Собственик.

Така беше 90-те години.

Когато Ицо излезеше, а с него Бала, Лечков, Костадинов, Наско и останалите, не вярвахме някой да може да ни бие. И затова пълнехме трибуните рано-рано, настръхнали от онзи аромат на голям мач около националния стадион.

Следващото десетилетие пак видя големи мачове, макар победите за историята да не бяха вече много. Но Бербатов с девети номер, Марто, Стилиян... И те излизаха от тунела, карайки гърлото на стадиона да се свие, преди да изреве.

И тогава имахме гордост и самочувствие, че "тук няма минаване, няма да ни биете".

В сряда хората бяха с екипи на Юнайтед, Реал, Барса... Искаха да видят и Фиго, и Скоулс, и Гигс, и останалите мегазвезди.

Но най-вече им се свиваха гърлата и настръхваше козината от Ицо, Бербата и останалите наши. Защото ги върнаха към онова усещане.

На прибиране имаше и тъга, една празнота. Защото трибуните опустяха след края, прожекторите загаснаха и кой знае кога пак ще светнат. Не буквално, разбира се. Но кога ще видим пак такъв пълен и наелектризиран стадион?

На 31 август ще ни гостува Швеция, но не очаквайте да има еуфория. Преди 12 години пак дойдоха тези шведи, но тогава билетите свършиха 2 месеца преди мача. Стоичков бе треньор. Биха ни, но около мача бе такова електричество, такава надежда.

Сега тягостно ще си чакаме присъдата, че и ако бием някого от силните - както стана с Холандия, няма повече от 20 000 да му се зарадват. Няма я тръпката, настроението.

По 20-25 хиляди гледаха дербитата ЦСКА - Левски тази пролет и миналата есен. И тогава имаше футболна атмосфера, но празните седалки бяха почти колкото пълните. А и - друго е. Разделението е магнитът на този мач.

Онова, което превръщашеСофия в столица на футбола поне в нашето съзнание... онова усещане от сутринта по центъра около "Васил Левски" да мирише на голям мач, да се чака, да се обсъжда, да се трепери...

На изчезване е.

Добре, че Ицо и Бербата направиха тези два мача. Дано има още такива.

За да не загубим усещането как ти настръхва всичко, докато вървиш към стадиона.

0 коментара

Твоят коментар:

Close Обратно към статията