Това не е краят. Може пак да сме на премиерата в "Ла Скала"

Изповедта на треньора на Ювентус Масимилиано Алегри пред сайта The Players Tribune

Теодор Георгиев
Теодор Георгиев 07:00 ч., 16 Авг 2017
0
3600

Масимилиано Алегри, треньорът на Ювентус, стана поредната голяма фигура от спорта с лична изповед в сайта The Players Tribune. Опорната точка е финалът в Шампионската лига на 6 юни, загубен с 1:4 от Реал в Кардиф. Той бе втори за Юве с Алегри.

Предлагаме ви размишленията на Макс, както го наричат в Италия:

"Гледах удара на Манджукич да влиза във вратата на Реал и си казах: Дали?

Влезе в мрежата и си помислих - ОК, може би това е шансът ни.

Беше прекрасна атака на играчите ми и страхотен завършващ удар на Манджукич. За мен е гол, който никога няма да се повтори. Показва разликата между това да си добър, и това да си специален. Във финал на Шампионската лига трябва да си специален. 

Имаме специални играчи. Проблемът е, че в Реал имат прекалено много.

Знаех, че нямаме достатъчно за да спечелим в началото на второто полувреме. Двама от нашите не можеха да стоят на крака заради контузии, а Реал играха изключително умно. Бяха спокойни, беше им комфортно. Наистина мислех, че сме открили какво ни липсва, технически и тактически, когато стигнахме до още един финал на Шампионската лига. Помислих си, че това ще е нашият момент след гола на Марио, но очевидно не беше така. 

След загубата мислех усилено дали да продължа.

Сетих се защо въобще станах мениджър, както и за дядо ми. Беше много работлив човек. Когато бях малтък винаги беше на мачовете ми. Нямаше значение дали печелихме или губехме, на него не му пукаше за играта.

Казваше, “Браво, Маси. Сега искаш ли да ходим да видим конете?’’ Един път не ме е питал за мача. Интересуваше го само дали се забавлявам, и че той винаги беше там да ме види.

Това е и начинът ми на мислене сега. В наши дни има толкова много очаквания и напрежение около играта, но винаги гледам да си спомня. Не мисля за себе си като мениджър, а като треньор на деца. Правя всичко това, защото обичам да преподавам. Това е истинско щастие в живота ми.

Откакто съм в Юве целта ми е да направя играчите ми по-добри и по-умни. Знам, че все още имам много за доказване. Имам много за преподаване. Затова вечерта след загубата реших, че ако клуба е споделя виждането ми и са съгласни, ще остана.

Нещата станаха по-сложни, когато бях на 14 години. Преди това всичко беше просто. Бях тихо, но щастливо дете. Най-хубавите ми спомени са с дядо ми при конете. Това са нещата, които си спомням. Коне, футбол, вечери с майка ми. Не харесвах училище, може би защото още не беше сериозно.

Тогава, на 14 години, всичко стана по-трудно.

„Маси, не може да изпускаш училище! Трябва да минеш изпитите! Седни да учиш, без да се оплакваш!“

Толкова много мразех това. Спомням си как седях в час един ден, а учителят, естествено, ми се караше. Тогава осъзнах, че може би не ми е писано да съм добър ученик. Но може пък да съм добър директор.

Няма да се учудя, ако всеки мениджър мечтае да бъде директор на училище. Но не съм сигурен в това.

Дори когато бях тийнейджър на футболното игрище, исках да бъда учител. Имах много дискусии с треньорите ми. Не бяха неща като това да играя повече минути или нещо подобно.

Беше, защото дори и тогава исках да водя отбора по собствен начин. След като се отказах и изразих желание да съм треньор, много хора смятаха, че няма да успея.

Когато получих първата ми възможност да поема отбор - Пистойезе, отказах. Условието беше, че един месец трябваше да седя в стая и да взема лиценза ми за треньор. Отново бях на 14 години – ужас! Вместо това избрах да отида Коверчано, където можех да взема лиценза си за 15 дни. Трябваше да седя само по два часа на ден, през другото време бях треньор.

0 коментара

Твоят коментар:

Close Обратно към статията