Как синът на миньора стана Малкия Пеле

80-те бяха годините на велики десетки. Един от тях бе Виченцо Даниеле Шифо, вдъхновител на "червените дяволи"

Sportinglife
Sportinglife 10:25 ч., 18 Сеп 2017
0
5071

Понякога в търсене на точните думи, с които да опишем герой от минали времена, е добре да прочетем мнение на някой мъдрец, съвременник и експерт в съответната област.

И когато говори Джовани Трапатони, няма нищо срамно в това да си записваме.

"Той е твърде много италианец, за да е истински белгиец. Твърде много белгиец, за да е италианец. Твърде добър, за да е обикновен играч. И твърде несъвършен, за да е сред божествата на футбола."

Така го е усетил Трап, така го е казал. Говори за един мургав магьосник, който някак неприлично за навиците на коравите типове от миньорския регион край Ла Лувиер, боравеше с топката като внимателен италиански любовник.

Между впрочем, това му бе заложено генетично.

Когато през 1952-ра Агостино и жена му Алфонса Скифо пристигат във Валония, за да търси сицилианецът работа, местните ги приемат за "черни лица". Мургавите южняци обаче си пробиват път и градят репутация, остават в Ла Лувиер и 14 години по-късно се ражда Виченцо Даниеле Шифо (вече кръстен с френско произношение, макар фамилията му да се изписва като тази на баща му).

Виченцино не може да избира ни родители, ни родно място. Детството е изпълнено със ставане далеч преди изгрев, защото в семейството никой не остава без работа, независимо дали е на 5 или 50 години.

В училище най-интересното занимание е ритането на топка. Децата могат да бъдат ужасно жестоки и "черният" не играе винаги с тях. Не го пускат често, но в един момент разбират, че е добре да е отбора. Просто е много добър.

Брюксел е само на 50-ина километра от Ла Лувиер, но разстоянието се струва далеч по-голямо на Виченцо, когато татко му Агостино го дърпа настрана една сутрин пред дома им. "Андерлехт те е харесал. Искат да идеш с тях на турне в Италия с приятелски мачове." Тогава е на 16. Събира един сак багаж и заминава.

Синът на миньора - историята е поета от медиите, в страната се говори как грандът дава шанс на едно мургаво момче с възможно най-обикновените и работнически корени.

Енцо, както започват да го наричат старите кримки в Андерлехт, е готов да тренира денонощно. Това е неговият билет за измъкване от детството и света, в който лицето ти е черно (още повече от обичайното, защото си е мургав) от сажди и въглища.

Започва да играе и го прави като ветеран. Главата му е вдигната високо горе, пасовете му търсят човек, а не ритат напосоки, а треньорът на националния отбор не спи. Шампионът с Андерлехт е повикан в белгийския отбор през 1983 г. от Ван Химст, но трябва да избира.

През 1983 г. пред администраторите от гражданския съд в Монс, той заявява кратко: "Да, аз съм белгиец и искам да представлявам тази страна."

Баща му не се меси в решението. Старият Агостино си е запазил италианския паспорт, но грее от щастие, че синът му е пробил във футбола и ще се измъкне от наследството да сложи каска и да слезе в мината.

През юни 1984 г. Белгия е във върховата точка на своята първа футболна еуфория. И ако днес мислите, че страната е превъзбудена от невероятното поколение добри играчи там, ето ви лека аналогия.

През 1980-а белгийците стигат финал и губят титлата на Евро 1980 с късен гол на Хорст Хрубеш от Германия. Две години по-късно на Мондиал 1982 са в полуфиналните групи, но въртележката ги завърта и отпадат.

Имат страхотни играчи, Брюж и Андерлехт са големи фактори в клубния футбол на Европа с финали в евротурнирите, че и трофеи.

На Евро 1984 поколението на Жан-Мари Пфаф, Рене Вандерейкен, Лудо Кьоек, Ян Кулеманс, Франки Веркаутерен и останалите, вече изглежда готово за титла.

Новият селекционер Ги Тис вика в състава 18 от 20 футболисти, играещи в белгийското първенство. Само Пфаф е в Байерн и Кьоек е от Интер.

С номер 16 на терена в първия мач срещу Югославия се появява 18-годишният Енцо Шифо. Става най-младият футболист, играл на европейско първенство.

Белгия губи с 0:5 от домакина Франция във втория мач от групата и отпада. На терена синът на миньора е нервен, гледа не към топката, а към... номер 10 от съперника.

Мишел Платини е идолът му. За него това е най-добрият играч в света и решава, че ще изгради играта си по подобие на неговата. Френският капитан нанизва три гола и праща "червените дяволи" у дома.

0 коментара

Твоят коментар:

Close Обратно към статията