Скромният Крал

Кени Далглиш е олицетворение на онова, което футболът започва да губи - нормалност и човешко лице

Sportinglife
Sportinglife 11:10 ч., 19 Ное 2017
0
2806

В първите месеци след "Хейзел", градът е като гръмоотвод за световната ярост.

Клубът Ливърпул, командвал с желязна ръка европейския футбол от 1977-а с 5 финала (4 спечелени) за 9 години, е изхвърлен от турнирите, опетнен с клеймо "хулигани и убийци", и с неясно реещ се в бъдещето поглед.

Седмици след трагедията от Брюксел, синът на Кени - Пол Далглиш, е сниман на първите редове на трибуната "Коп", откъдето гледа всеки мач, с фланелка на Ювентус и шалче на Ливърпул.

Баща му иска да ходи на мачове, облечен така. Солидарност, сърдечност, човечност. Качества, които изпълват усмивката, за която вече знаете.

Кенет Далглиш не се предава и никога не оставя другите около него да "останат сами" - както повелява химнът, обединяващ единствените два отбора, за които някога е играл - Селтик и Ливърпул. Той е опора за цял един град.

И нямате нито един аргумент срещу това, след историята, която най-ярко го описва. Филмът, както и двете глави в автобиографията, посветени на онези 96 жертви от "Хилзбъро", разкриват неговата история за най-разтърсващата част от кралското му величие.

Кадрите са потресаващи. Далглиш, в горнището на грейката на Ливърпул, някак свит и смалил се съвсем, гледа към трибуната "Лепингс Лейн" на стадиона в Шефийлд, докато на терена играчите се чудят какво, по дяволите става. Мачът е спрян в 6-ата минута, а Кени, както и Брайън Клъф - гигантът начело на съперника Нотингам Форест, просто гледат към трибуните.

Умират 96 привърженици, смазани при оградите заради престъпна некомпетентност и грешки в организацията на мача. Кени търси с поглед Пол, който е на мача точно в тази трибуна. Жив е. Но градът бавно гасне след онзи ден, клубът гасне... Травмата е неописуема, а психологически тя се усеща ясно в региона и до днес.

С блясък в очите - единственият път, който ще го видите, докато говорите с него за "Хилзбъро" - Кени си спомня за гледката на трибуната "Коп" и половината терен на "Анфийлд", покрити с цветя, фланелки и малки подаръци, оставяни от феновете на отбори от цяла Англия в деня след трагедията.

"Трябваше да го оставим така завинаги, беше невероятна гледка", казва Кралят.

Това е моментът, който никога не напуска съзнанието му. Както и погребенията... Ходи на всички. Говори с всички.

Понякога домашният му телефон звъни след полунощ, на линията се чуват плачещи гласове на родители, на които е дал номера си за подкрепа. Семейство Далглиш поема удара на "Хилзбъро" като щит, а Кени превежда клуба като някакъв свръхчовек през най-мрачната пещера в историята му.

"Никога не съм говорил с Пол за онези дни - казва Кени. - Стигаше ми, че той се появи жив от трибуната. Хората от град Ливърпул ми бяха дали всичко, не можех да не отвърна на това с моята подкрепа."

Стресът е толкова голям, че Далглиш напуска клуба в момент, в който той се е устремил към поредната си титла - начело в класирането през февруари 1991 г. Всъщност, Ливърпул не е бил шампион именно от времето, в което бе воден от Краля си.

Тръгва си, защото вижда разрушаващия ефект на стреса върху себе си и семейството. Върху отношенията у дома.

"Не мога да се върна на "Хилзбъро", казва на босовете на Шефийлд Уензди, които го канят да стане мениджър на отбора през 1992-ра, а тимът е много силен и се бори за трофеи с хора като Крис Уодъл в състава. Просто не може. Няма да издържи.

Поема Блекбърн и става шампион с него, което е предпоследното велико приключение, написано от английския футбол (последното е Лестър от 2016 г.). Но никога не престава да обича Ливърпул и да се надява да се върне. Направи го преди 6 години, първо в академията, после като мениджър, а сега е на всеки мач като директор. Там, където е мястото на един Крал.

Тайната на успеха на Ливърпул от 70-те и 80-те вероятно може да бъде научна разработка на сериозен екип в институт, но ето я версията на този изключителен и едновременно обикновен човек.

"Ние бяхме семейство - всички ние в клуба - разказва Далглиш във филма. - Да си мениджър на Ливърпул означава: бъди скромен, работи здраво, имай принципи и се отнасяй с хората добре. И побеждавай.

Познавах Шенкли, играх под ръководството на Пейсли и Фейгън. Това бяха скромни и обикновени хора. Взимахме титлата, празнувахме в съблекалнята, а първата фраза, която чувахме, бе: "Справихте се добре, празнувайте, на 1 юли сме на тренировка, започваме подготовка, бъдете във форма!".

Никой от тях никога не си помисли, че е нещо повече от останалите. Учих се от тях. Да си скромен не е недостатък.".

Кени и Марина заедно печелят и една друга важна победа. Съпругата на Краля пребори рак на гърдата, след което основаха фондация за подпомагане на хора, които минават през ада на това заболяване.

"Какво по-хубаво има в живота от това да си полезен на хората?", пита Кени в автобиографията си. Тя е озаглавена "Ливърпул - Моят дом". Роден в Глазгоу, но коронясан и наглеждащ кралството си в града край река Мърси.

Преди седмици Ливърпул прекръсти една от трибуните на "Анфийлд" на името на Кени Далглиш. Заслужено отдавна. На церемонията дойде и сър Алекс Фъргюсън, с когото имаха доста битки през годините. Приятели и врагове, свои и чужди - всички го уважават.

Такъв човек е Кенет Матисън Далглиш, когото хората кръстиха Крал. Най-скромният крал, който някога сте срещали.

И тази усмивка... Един обикновен човек, но магнетичен и величествен с делата си.

И с това, че никога не е преставал да бъде човек.

0 коментара

Твоят коментар:

Close Обратно към статията