Как любовта възкреси изчезналия клуб със страшното име Пираня

"Ооо, и аз съм Пираня", пеят някакви симпатични чичковци от екрана на телевизора.

Една реклама запали всички в Аржентина и в последните 4 години стана символ на това как можеш да спасиш отбора си само с любов. В очите на тези среброкоси, олисяли, понапълняли чичковци, се вижда именно това.

Да, това е история за любов.

Любов и едно страшилище. Поне като име. А иначе няма нищо страшно в Клуб Атлетико Пираня, който боядисваше квартала Парке Патрисиос в Буенос Айрес в цветовете си - червено, бяло и синьо.

Алсидес Соле създаде Пираня през 1942 г., запален по футбола от невероятните отбори на Бока, Ривер и Индепендиенте в онези години. Особено впечатляващ е неговият близък приятел, нападателят на Бока Хайме Сарланга.

Наричат го Пиранята, ниже голове от 1935-а до 1950 г. за Тигре, Феро Карил Оеесте, Бока и Химнасия. Общо над 200 попадения.

Благодарение основно на него синьо-жълтите от "Ла Бомбонера" успяват да се изправят донякъде равностойно на Ла Макина - най-славния тим на Ривер от 40-те години, като Пиранята помага с головете си за 3 титли.

Та Соле кръщава клубчето си Атлетико Пираня - на Хайме.

Звездата на Бока няколко пъти идва да гледа кварталния тим, който запалва всички наоколо с малкото си игрище, където се събират хлапетии и стотина запалянковци от махалата.

Цветовете са взети от френското знаме, тъй като основателят е от такъв произход. Има и нещо друго - най-популярните клубове наоколо са Сан Лоренцо и Уракан, а те играят в червено и синьо, с малко бяло.

Но има нещо специално в тази квартална и скромничка Пираня. А то е любовта, която това малко клубче запазва, въпреки че... го нямаше изобщо над 30 години.

Точно така. Пираня изчезна някъде на вододела между 1980-а и 1981 г., зачеркнат от нормативните документи на аржентинската асоциация.

А само 2 години по-рано бе постигнал най-големия си успех, класирайки се в Примера С - третото ниво на футбола в страната.

Но - всяко нещо с времето си.

В края на 60-те години на терена между училището на улица "Елиа" и къщите наоколо, се появява едно мършаво хлапе със скъсани обувки.

Идва от Фиорито, най-бедния район на Буенос Айрес. Разбира се, влиза да играе веднага, защото Пираня няма много футболисти. Повечето са от махалата, но този очевидно е талантлив.

Името му е Ектор Касимиро Язалде и е от Авеланеда, но рита топката из същите окаяни игрища, където за първи път блести талантът на Диего Армандо Марадона.

Играе за същия детски отбор от Фиорито, но Ектор е по-голям с 14 години и носи екипа доста преди Диего.

Този слаботелесен тип е отхвърлен от Расинг и Сан Лоренцо, но за Пираня е направо суперзвезда. Заиграва веднага на игрището на улица "Елиа" и скоро го виждат дори в Първа дивизия. На 19 години отива в Индепендиенте, а останалото е история - има негова паметна плоча пред стадиона на "червените".

Бележи близо 80 гола за 4 сезона и помага за две титли.

Следва феноменален период в Спортинг (Лисабон), където статистиката му в шампионата е 104 попадения в 104 мача! Може и да не сте чували за него, но само слушайте - той е носител на "Златната обувка" на Европа за 1974 г., като си представите, че наоколо са Мюлер, Кийгън, Еузебио, Кранкъл... Първи неевропеец с короната на голмайстор №1 на континента!

Изумителната му кариера завършва у дома, с Нюелс олд Бойс. През 1980 г. си е в Аржентина, когато разбира, че родната Пираня е в беда. Не успява да помогне, въпреки че е готов да дари пари. Няма на кого.

Кризата е голяма, но не е свързана с пари. Лицензът пред федерацията не може да бъде подновен, защото стадионът не отговаря на изискванията, а и отборът - няма необходимите 8 играчи под 23 години, които са нужни за първенството на Примера D. А само две години по-рано, Марадона е похвалил Пираня...

Как се случва?

На финала на плейофа за влизане в трета дивизия през декември 1978 г., съперникът е Уркиса, а мачът - на стадиона на Архентинос Хуниорс. Диего е там, млада звезда от тима на Архентинос, а целият отбор решава след тренировка да гледа баража.

Играе се пред над 10 000, а Пираня печели с 4:1. Тимът е гордостта на махалата - съставен от местни момчета, много млади и - някои, доста талантливи. 90 процента от тях отиват в тимове от втора, че дори и първа дивизия, след този триумф.

"Всички тези футболисти са по-добри дори от Себолитас", възхищава се Марадона. А това е голям комплимент, защото споменатият отбор е неговият до 14 г., който е спечелил всичко в Буенос Айрес по-рано през 70-те.

"Диего дойде да ни гледа в онзи ден", ще ви разкаже гордо днес Ернесто Ростанцо, президентът на клуба. Баща му се е венчал на терена в Парке Патрисиос и семейството и кръвно свързано с клуба.

След влизането в трета дивизия обаче настава криза.