Щастие, тъга, надежда, разочарование, носталгия – ТОЙ СИ ТРЪГВА!

Днес, 20 април 2018 г., Арсен Венгер изрече думите. Тръгва си от Арсенал след 22 години в клуба. Без съмнение, това е футболната новина за света. А за феновете на Арсенал...?

Ето я реакцията на Лорияна Шушкова, привърженик на отбора и приятел на Sportinglife.bg - написана от сърце и със сърце.

Някога изпитвали ли сте невероятно облекчение и щастие, едновременно с огромна тъга?

Някога случвало ли ви се е да не искате някой човек в живота си, но да не можете да го пуснете да си отиде? Или да плачете и да не знаете дали е от радост или от мъка?

Е, ако отговорът е да, тогава знаете какво почувстваха привържениците на Арсенал в деня, в който Арсен Венгер обяви, че напуска мениджърския си пост след края на сезона.

Да – ТОЙ НАПУСКА!

Сигурна съм, че няколко пъти са били необходими на футболните фенове да прочетат това изречение, за да се уверят, че  е истина. Аз мога да кажа как протекоха моите 30 минути след като научих за това дългоочаквано, но и някак неочаквано събитие.

Нека обаче включа малко предистория.

Познавам Арсенал само с Арсен Венгер начело. Привърженик съм на Арсенал от почти толкова години, колкото Арсен Венгер е начело.

Въпреки крехката си възраст, ясно си спомням най-щастливите моменти, които отборът преживя под негово ръководство. Влюбих се в невероятно красивия футбол, който „артилеристите“ изповядваха, благодарение не само на страхотните играчи, но и на философията на Венгер.

На иновациите, които той внесе не само в тима, но и в цялата Висша лига.

Боготворях го. Защитавах го. Оправдавах го.

Бях зад него въпреки загубите и грешните решения, които смятам, че той вземаше.

Бях зад него, както бях зад отбора. Арсенал на Арсен – винаги неделима част един от друг.

Бях щастлива, че клубът устояваше на натиска на съвременния футбол и запази един треньор толкова дълго време. Нямаше да преживея да има нов мениджър след всеки провален сезон, както вече станахме свидетели на събитията в други европейски отбори.

С годините обаче, а те не са никак малко – 14, ако трябва да бъдем точни, с всеки следващ провален сезон, оправданията ставаха все по-малко и по-неприемливи. Налудничави дори.

Повтаряхме същите грешки отново и отново и заприличахме на хамстер, който не може да излезе от своята сфера.

С времето се научих да предвиждам всяко действие във всеки мач. Всяка  една издънка и точното време, в което ще се случи. Вярвам, че повечето фенове на Арсенал са се чувствали по същия начин.

Дойде момент, в който и на мен не ми се вярваше, но си пожелах французинът просто да си тръгне. Без повече обяснения, без драми и без повече мъка от това, че вече не мога да позная онзи Арсенал, в който се влюбих. Онзи Арсенал, който караше кръвта ми да ври и кипи.

Отборът загуби идентичността си, духа си, красивата игра, играчите си, уважението и феновете си.

От това болеше най-много.

Лека полека, Венгер се превърна в изкупителната жертва за неуспехите.

И казвам изкупителна жертва, не защото смятам, че не е виновен, а защото мисля, че един човек не прави цял отбор. Ръководството е виновно, играчите са виновни и също толкова виновни са и феновете, защото не надигнаха глас толкова много години.

Най-виновен обаче е Арсен Венгер. Не защото не избираше подходяща тактика. Или защото купуваше млади играчи с неясно бъдеще. Не защото за 22 години в този клуб идеите му се изчерпаха.

А защото твърдеше, че обича Арсенал. Че отборът е неговият живот.

Но как може да твърдиш, че обичаш нещо толкова силно и въпреки това да го гледаш как се разпада? Пред собствените ти очи. И ти си част от това унищожение като забиваш последните пирони в ковчега.

За това е виновен той.

Виновен е, че не си тръгна когато трябваше и накара нас, които го боготворяхме да го мразим.

Та... стига толкова предистория. Стига толкова за това кой е крив и кой е прав.Истината е, че прочетох новината и изпитах точно чувството, което описах в началото. Какво чувство, та то направо си беше експлозия от емоции, която ме разтресе.

Щастие, тъга, надежда, разочарование, носталгия – всичко наведнъж.

Хората казват „пий една студена вода, за да се успокоиш“. Е, доста повече ми трябваше, за да постигна този ефект.

Да си призная, истината е, че в такъв момент всичко лошо остава на заден план. Всички разочарования и сълзи. И единственото, което мога да кажа за Мосю Венгер е едно ОГРОМНО БЛАГОДАРЯ!

Благодаря, че ни подари най-щастливите моменти с любимия отбор.

И благодаря, че дори с новината за своето напускане, отново ни припомни  какво е позагубилото се усещане отново да трепериш от емоции заради Арсенал.