Не е срамно да плачеш. И футболът го прави

Торес, Иниеста, Буфон... Това отново е лято на сбогувания

Sportinglife
Sportinglife 08:00 ч., 27 Май 2018
0
913

Мъжете плачат. И не се крият от това. Сълзите могат да тръгнат сами понякога.

Футболът също може да плаче. И когато истинските му герои се разделят с верните армии и цветовете, на които са дали всяка капка пот, кръв и душа в продължение на едно или две десетилетия, сълзите просто тръгват.

Плаче играта, която не оставя никой истински запалянко равнодушен. И тя може да прояви слабост.

През изминалите дни го направи три пъти, като влага изби по очите на всеки, независимо дали е от Манчестър Юнайтед, Динамо (Букурещ) или Аделаида Юнайтед.

Ако обичаш футбола, плачеш с него, когато го виждаш как се тресе в ридания за Андрес Иниеста. Не, не - човекът си е жив и здрав, даже и ще продължи да играе. Но не за Барса.

Никога няма да е същото, Дон Андрес! Бъди сигурен.

След 22 години и 674 мача, без въобще да искаме да намесваме тук трофеите (а те са някъде 30-ина), ти си Барса. За нас да пуснем телевизора и да видим отбора ти, в който осмицата я носи някой друг, ще е странно.

В интерес на истината, точно ние, българите, това с осмицата на Барса сме го преживявали вече веднъж. Трудно ни беше да я виждаме на гърбовете на иначе добри играчи като Филип Коку, Оскар Гарсия или Людовик Жюли. След като я бе носил Стоичков.

Иниеста с 8 и Шави с 6. И Меси с 10. Това е Барса на новия век, въпреки че някъде там трябва да добавим и яркият образ на Роналдиньо (пак с десетката). Такива хора не се забравят и сливането с душата и номера им е толкова ефирно и плавно, че някак не можем да си ги представим разделени.

Иниеста си отива от "Камп ноу", оставил там всичко, каквото един вълшебник може да направи в историйка на Пратчет или Толкин.

Да говорим за неговата игра ще е малко конфузно. Защо да хабим думи? Последният му мач бе миналата неделя, а часове по-рано, преди из Барселона да плачат като след някаква тягостна раздяла с любим на гарата от черно-бял филм, емоциите разтресоха и Мадрид.

Фернандо Торес влезе в червено-белия екип на Атлетико преди 17 години. Едно хлапе, което дебютира с отбора в Сегунда, в един от най-тежките моменти в историята. В училище му се подигравали, че само той носи фланелка на Атлети, а не на Реал. Бунтът на русокосото, луничаво хлапе, бе на терена.

Хлапето. Така го нарекоха на стръмните трибуни на "Висенте Калдерон". Изживя трудностите да води отбора си в неравна битка, опита футбола на Острова с Ливърпул и Челси, мина през Милан, за да се върне у дома.

Взе и купа - четири дни, преди да се раздели отново с любовта на футболния си живот. Изпратиха го като Бог, като му написаха кратичко, простичко, но толкова от сърце: "От Хлапе до Легенда".

Такива са те, хората от Атлетико - бачкатори, истински, понякога грубовати и свикнали вятърът на неуспеха да ги брули по лицата.

Загубените финали и разочарованията не са малко в историята им.

Но личности като Торес осмислят всичко.

В Торино падна и дъжд, но не за да скрие сълзите. Плакаха и деца, които не са били родени, когато Джиджи Буфон облече екипа на Юве. Плака и самият вратар. Колко пъти е падал и ставал, колко изживя с пращането на клуба в Серия В, как се вдигаше след всяко разочарование от загубените финали в Шампионската лига...?

И за него футболът си поплака. Ако отиде в ПСЖ, ореолът му малко ще помръкне - това е ясно на всички. Никой никога не би си го представил вече без емблемата на Юве, без онзи исполин Киелини, с когото си удрят юмруците след поредната отбита атака.

Без да поведе тичащите към публиката съотборници след поредната титла на "Старата госпожа". Вече е ясно защо тя е госпожа, а не госпожица. Разкрит е съпругът и, любовта на живота и. Казва се Буфон.

За тях плака футболът в един уикенд. Не са Пеле, Марадона, Меси и Роналдо.

Не е и нужно.

Те са от онези мъже, които плачат - и за тях сълзите сами тръгнаха...

0 коментара

Твоят коментар:

Close Обратно към статията