Уругвай е урок за футбола. А и за живота

Поредният великолепен коментар на Хорхе Валдано пред "Гардиън"

Sportinglife
Sportinglife 15:55 ч., 09 Юли 2018
0
2051

Хорхе Валдано, един от признатите мозъци на футбола в наши дни, написа пореден коментар за английския в. "Гардиън" от серията си по време на световното. Нямаше как да не ви го поднесем, аудиторията на Sportinglife.bg го заслужава.

"Беше по време на световното първенство Италия 90, аз бях в Милано за този турнир и в главата ми имаше само футбол, футбол, футбол... Исках да се откъсна за малко. Намерих едно малко кафене, вътре седяха само няколко клиенти, а на телевизора вървеше пак футбол, но някакви черно-бели кадри.

Просто си пиех кафето, мълчах и се откъсвах от всичко. Изведнъж един вик ми изкара акъла. Беше най-странното празнуване на гол, което някога съм чувал. Видях един човек, който крещеше "гооооол", отново и отново. Трябва да е някой луд, помислих си.

Беше уругваец, а току-що на телевизора бяха показали ретро кадри и гола на Алсидес Гиджиа на "Маракана" от 1950 г. Казваше се Марио, а когато празнуването на този стар гол свърши, дойде към мен и каза:

"Извинявайте, но когато видя попадение на Уругвай, винаги крещя."

Поговорихме си с този Марио, никога няма да забравя този половин час от живота ми. Отново се сетих за него през уикенда, когато гледах как Франция елиминира уругвайците от световното. И още по-важно - пак се замислих за Марио, когато отпадна Бразилия.

Обожавам уругвайския футбол.

Обичам тези изблици на любов, на почти аматьорско, любителско отношение към играта, дори когато вдигат световната купа. Постиженията на уругвайския футбол са уникални за тази държава. Само вижте на какви сцени са постигани - "Сентенарио", "Маракана"...

Да си спомниш имената на герои като Хосе Насаси и Обдулио Варела е като да си представиш едни статуи във футболен екип.

Да се спрем на Обдулио. Той е колосална фигура от най-епичния момент на уругвайския футбол. Преди великия мач на "Маракана" от 1950-а, казва: "Те са 11 и ние сме 11. Останалите 200 000? Това са просто дървени фигури." 200 000 са бразилските фенове по трибуните.

Всеки път, когато се сещаме за уругвайците, ние говорим за Гарра Чаруа, за бойкия им дух. Е, Варела е казал след гола на бразилците, че "иска повече кръв".

Превъртам напред и се сещам за Хорхе Фусиле през 2010-а, когато опита да излъже съдията и да спаси Луис Суарес, за да се жертва за отбора. За страната си. Помните ли го?

Суарес спря с ръце удара на голлинията срещу Гана, реферът извади червения картон, а Фусиле изтича пред него и каза: Точно така, рефер! Аз бях! Но съдията бе видял добре и изгони правилния човек.

Ето това е Уругвай.

През 2018-а те са си същите. Колективът, групата момчета, която се разхождаше из хотела по къси гащета, с поредната кутия чай мате в ръката. Възхищавам се на тази нормалност, с която уругвайците тръгват към славата на всяко голямо първенство. Те са необикновено нормални.

И като прибавим, че не един отбор си тръгна от това световно заради греховно подценяване и високо самочувствие, струва си да се запитаме - не са ли човечността и нормалността далеч по-важни отколкото мислим?

Уругвай си тръгна, наистина - отпадна. В същия ден, в който си замина и Бразилия. Една нация от 3 милиона е равна на тази от 208 милиона. Нито една страна от Америка - Северна, Централна или Южна, не надживя това футболно джудже на турнира. Не си тръгна след него.

Те нямат ресурси, нямат хиляди футболисти, но имат нещо, което другите трябва да гледат като урок.

Флагът на нормалността се вее от лидера им - Маестро Табарес. Неговите най-силни оръжия са познанието, чувството за равноправие и справедливост в отбора. Табарес е типичен уругваец, той познава футболните и човешки качества на играчите си по-добре от самите тях.

Никога не прави сцени, не търси внимание и не казва нещо, за да провокира такова. "Тази мечта си отиде, но идват следващите", обобщи след загубата от Франция. Така постави футбола на точното място в обществото. Не е на живот и смърт, макар и страшно важен.

Този Уругвай е горд син на футболната си история. Тръгнаха си, давайки всичко.

Може и да не бе достатъчно за победата, но е предостатъчно, за да не остави сянка на съмнение или съжаление за нещо. Биха се за всеки сантиметър.

Бяха готови да убиват. Годин и Хименес браниха наказателното поле, сякаш е някаква свещена земя. Суарес и Кавани навлизаха в противниковото, сякаш са завоеватели.

Липсата на Кавани ги остави съвсем изтънели като ресурс, но те не се оплакаха. Не ги чухме да се вайкат: Еди е контузен, какво ще правим...!? Не.

Те си отидоха и оставиха един урок. Те са заслужили правото си да живеят, да играят футбол и да покажат своята идентичност и характер. Това е идентичността, която Марио ми показа в онова кафе в Милано.

И последно:

Ако англичаните бяха стигнали примерно до финал на световното срещу Уругвай, кой знае какъв щеше да е резултатът. Аз не знам...

Но съм сигурен в едно. Английският отбор и нация щяха горчиво да съжаляват, че са научили уругвайците на играта футбол преди толкова много години...

0 коментара

Твоят коментар:

Close Обратно към статията