За войната, бежанските лагери и смисъла на живота. За футбола.

Изповедта на Ерик Кантона пред Player`s Tribune заслужава да бъде прочетена

0
2650

Това е половината история. Другата също идва от една снимка.

Прадядо и прабаба по бащина линия също са имигранти. Те са дошли във Франция от Сардиния, за да избягат от глада и беднотията през 1911 г. Прадядо ми отива да служи в армията три години по-късно в Първата световна война и е обгазен толкова тежко, че до края на живота си пуши евкалиптови екстракти, за да може да диша.

Синът му - моят дядо, се бие във Втората световна война, а когато се върнал от нея, става строител. Накрая успява да си купи собствена земя край Марсилия, когато татко е бил тийнейджър. На тази земя имало една малко пукнатина, нещо като пещера в скалите.

Докато дядо строил къщата, семейството живеело там и се топлило с готварска фурна. И да, знам - това ви звучи като мит, но е факт. Има снимка от зимата на 1956 г., на която дядо, баба и татко са се покрили с одеяла и се топлят в пещерата.

Ето това е в моята кръв.

Един от първите ми спомени като дете е, че трябваше да помогна да се качат поредните чували с пясък по хълма към къщата, преди да ми позволят да ида да играя футбол. Татко работеше през деня по къщата, а през нощта даваше смени в една психиатрична клиника.

Имаше причина за това. Неговият кръстник бе пациент там. Татко искаше да го наглежда, да се грижи за него. Той бе брат на дядо ми, бил е в плен по време на Втората световна война и след нея имаше травма, която го прати в клиниката за психично болни.

Татко се грижеше за него всяка нощ, не го оставяше сам, а едновременно с това изкарваше парите, с които строеше къщата.

Това е моето семейство. Това е душата ми. Живял съм къде ли не по света. Миналата година купих един малък имот в Сардиния, за да свържа историята на фамилията си. Моят град винаги ще бъде Марсилия, разбира се.

Когато хората ме питат защо играех футбол по моя начин, ето го отговорът ми: Футболът дава смисъл на живота. Но и животът дава смисъл на футбола.

Много ми е трудно да обсъждам лични истории и подробности. Особено за кръстника на татко. Сега го правя по една причина, която намирам за важна.

Живеем във време на широко разпространен недоимък, на бедност, войни и емиграция.

Много хора по света не могат да си позволят дори да си купя топка за футбол. Има и такива, които плащат по 200 евро, за да идат на мач от Висшата лига.

Футболът е един от великите учители в живота. И голямо вдъхновение. Но настоящият бизнес модел на футбола игнорира голяма част от света.

Бедните региони и квартали имат нужда от футбол не по-малко от тези, в които има всичко.

Затова аз заставам с името си като ментор на движението Common Goal, започнато от Хуан Мата, играч на Манчестър Юнайтед.

Мисията е да отклоним 1 процент от футболната индустрия и да го инвестираме в основите, в игрищата, в топки, в благотворителни инициативи в региони, където не достигат парите от голямата игра.

Над 60 професионални футболисти вече се включиха и даряват по 1 процент от заплатите си. Те са от големи клубове, от средно популярни такива, както и от малки отбори по света. Има и жени, и мъже.

Футболът е за хората. Няма причина големите звезди да не подкрепят обикновените и социално неравнопоставени играчи и отбори.

Всички ние имаме еднаква страст към играта, тя ни носи еднакво удовлетворение. Емоцията е една и съща.

Едни и същи въпроси чувам от годините, когато спрях да играя. "Какво бе усещането да играеш в онзи отбор на Юнайтед?"

Всъщност, отговорът не е един. Няма някаква тайна, всичко е много просто. Сър Алекс Фъргюсън бе ненадминат в едно нещо. Когато излизахме на терена, след часове работа на тренировките, той ни даваше свобода. Чувствахме се напълно свободни да играем така, както искаме и усещаме.

Не виждам смисъл от никакъв друг футбол. Какво е футболът без свобода?

И затова днес аз задавам прости въпроси към хората, които ръководят играта днес. Футболисти, агенти, спонсори, разни комисии...

Какво е футболът без свобода? Какво е животът без свобода? И какъв е смисълът на живота?

Е, вече знаете моята история. Не съм я разказвал. Идвам от фамилия на имигранти, на бегълци, на войници, на работници. Нямахме почти нищо, когато бях дете. Но имахме емоцията, а истината в живота е екстазът в малките моменти.

Един обикновен пикник със семейството. Три чифта чорапи, навити и вързани с връв, за да стане топка за футбол. Това е всичко и нищо, едновременно.

И още едно, последно нещо.

Когато се отказах и си тръгнах от футбола на 30 години, всеки се питаше - защо?

Аз имах нещо специално, което исках и трябваше да направя. Отидох да живея в града, където моите баба и дядо са се появили, принудени от войната, през 1939 г.

Преместих се и заживях в Барселона.

Източник: Player`s Tribune

0 коментара

Твоят коментар:

Close Обратно към статията