Как белият кон Били спаси първия мач на "Уембли"

Финалът от 1923-а никога няма да бъде забравен

Sportinglife
Sportinglife 08:45 ч., 11 Дек 2018
0
1202

Лондон през април е прекрасен.

Такъв е бил и преди 100 години, колкото и да умуваме, обсъждаме и анализираме как се променят сезоните, климатът... и други въпроси, нямащи пряко отношение към футболната игра.

И е съвсем подходящо за един прекрасен априлски ден в столицата на добрата стара Империя, да е точният исторически момент за откриването на най-почитания като храм стадион във футбола.

Е, нещата не се получиха по план, но... като теглим чертата едни 95 години по-късно, не беше толкова зле...

Та - към въпроса.

След 13 месеца усилена работа, 750 000 лири кралски пари, потрошени по мегапроекта, 1500 тона стомана от Шефийлд и 25 000 тона бетон от цяла Англия, Ирландия, че и бившите колонии, прекрасният Кралски стадион "Уембли" бе готов.

На 28 април 1923 година той трябваше тържествено за първи път да приеме футболни фенове, за да види светът, че в родината на играта вече е построен и нейният изконен храм.

Това бе исторически ден по много причини. Финалът за Купата на Футболната асоциация бе безспорно най-важният мач в играта по света в онези години. А този трябваше да е първият, игран на новата арена.

Всъщност - двубоят между Болтън Уондърърс и Уест Хем Юнайтед бе наречен Мач на века от тези толкова гладни за заглавия английски вестници в далечната 1923-а (ах, колко ли са се променили медиите един век по-късно в това отношение).

Нищо, че Болтън бе един от най-добрите отбори в страната, а Уест Хем - тим от втора дивизия. В този ден те бяха равни пред Крал Джордж V, който щеше да застане в ложите, за да види новия стадион в употреба.

Седмица по-рано кралят се бе позаинтересувал как са минали тестовете - батальон пехотинци се бе изсипал през входовете на "Уембли", бе опитал здравината на трибуните, бе марширувал дори по игрището. И резултатите бяха задоволителни.

С две думи, както би казал един толкова популярен у нас (нееднозначно) телевизионен коментатор: Очаква се да стане мач!

Значими съперници бяха останали зад двата финалиста по пътя им към "Уембли" - Норич, Лийдс, Хъдърсфийлд, Чарлтън и Шефийлд Юнайтед бяха склонили глава пред могъщите бели момчета от Болтън.

Втородивизионния Уест Хем бе елиминирал Хъл, Брайтън, Плимут, Саутхемптън (след две преигравания) и Дарби Каунти. Замая ли ви се главата от грандове, тимове от Шампионската лига и с милиони последователи в социалните мрежи?

Е, няма ги... Малко по-други години.

Та отборът на Болтън пристига в Лондон с влака в онзи съботен ден, а още 5000 пристигат с него от северния град. Финал е! Вестниците в столицата пишат, че на този исторически мач се очакват "около 115 хиляди лондончани, любопитни да видят новия стадион".

Арената е за 120 000, но с тези, които могат да застанат пред и зад трибуните. Финалът е определен за "not ticket only event" - ще рече, елате на входа, пък ако нямате билет, пак може да се окаже, че ще влезете.

Защо ли?

В предходните години финалите за Купата на Футболната асоциация са на "Стамфорд Бридж", където обаче атмосферата е някак странна. По една или друга причина посещаемостта е бледа, остават и празни места.

И Асоциацията призовава - идете на "Уембли", като нищо ще има къде да влезете, дори да не сте закупили предварително билет.

И хората тръгват... О, как тръгват само!

В началото на 20-те години на миналия век населението на Лондон е към 7 милиона с предградията и региона около града.

Самата столица има към 4 милиона жители. Разбира се, никой не очаква стълпотворение, въпреки че интересът осезаемо се качва щом става ясно, че финалът ще е на вече готовия стадион "Уембли". На Кралската арена, както я наричат вестниците.

Вратите са отворени в 11,30 ч, а мачът е от 15. Смята се, че е напълно достатъчно, дори ако всички 120 000 места са изпълнени. И, принципно, сигурно би било напълно достатъчно!

Но случилото се в онзи ден е трудно описуемо. И до днес да четеш репортажите и разказите на очевидци е едно дело, което изисква да пренастроиш малко мозъка си и да осъзнаеш как е възможно това.

Тълпите вървят, пъплят, напредват бавно към входовете. Толкова са мощни и плътни, че немалко хора се отказват по пътя. Те просто не вярват, че ще влязат.

"Татко искаше да отидем рано - разказва Денис Хигам, който тогава е на 16 години. - Когато излязохме в Парк Уембли, гледката бе изумителна. Едно море от хора. Море от глави. Стигнахме до вратите на стадиона, а те бяха заключени. И тогава татко каза - Виж, всички прескачат оградите. Да го направим и ние!.".

Вратите са затворени в 13 ч, след като местата вече са пълни. Заключват портите и... народът просто тръгва да прескача през оградите.

Вълни, безкрайни вълни от хора.

0 коментара

Твоят коментар:

Close Обратно към статията