Луис Суарес: Кой знае къде щях да съм сега, ако не беше Софи...

Валеше като из ведро и Софи се беше измокрила до кости.

Аз пък бях абсолютно сух и щастлив, пред една електронна игра. Откъде можех да знам, че тя ще ме чака отвън, пред търговския център, където трябваше да мине първата ни среща?

Родителите на Софи бяха закарали брат ѝ на един мач извън града и затова реших, че трябва задължително да се възползвам от това. Тя ме чакала на слънце на спирката край мола. После обаче завалял пороен дъжд. Единственият телефон бил от другата страна на гъмжащата от автомобили улица – да те видя как ще я пресечеш! Все пак тя решила да се обади вкъщи и да провери какво става. Сестра ми я срязала:

Няма го, май отиде да се види с гаджето си

С две думи, Софи явно си е помислила, че са я зарязали. При това я е зарязал гадняр, който, както се оказва, вече си имал момиче... Разбира се, въпросното момиче беше самата тя.

Това беше любов от пръв поглед. Запозна ни общ приятел, с когото бяхме съотборници в юношите на Насионал. Често поздравявах баща ѝ, защото исках да направя добро впечатление. А тя сигурно си е мислела: „Този пък странен тип какво иска? Защо непрекъснато поздравява баща ми?“

Веднъж се бяхме засекли в една дискотека, но срещата в търговския център ни беше първа. Тя най-накрая решила да влезе вътре, за да поизсъхне малко.

И тогава се появих аз и най-наивно я попитах къде е била досега и защо е подгизнала така

Бурята беше толкова свирепа, че мача на брата на Софи го отмениха и малко по-късно сестра ѝ и писа да се прибира бързо, защото родителите ѝ се връщат скоро.

Суарес

По онова време никак не бях стеснителен. Софи често се смущаваше, когато, едва влязъл в дома им, най-напред отивах да проверя какво има в хладилника. Когато пък двете с майка ѝ се връщаха от магазина, надничах в пазарските чанти и питах: „А на мен какво ми купихте?“ Софи смяташе, че съм нагъл. За щастие обаче майка ѝ ме смяташе за обаятелен.

Преди мач се опитвах да си издействам някой друг неофициален бонус: „Ще ми дадете ли 20 песо, ако вкарам гол?“ Толкова ми стигаха за отиването, а за връщането щях да мисля после.

Софи ме спаси от самия мен. Преди да я срещна, често се случваше да купонясвам до късно, без изобщо да се притеснявам за тренировките.

През октомври 2003 г. семейството на Софи се пресели в Барселона. Бях на 16 години и си нямах абсолютно нищо. Ден преди да потеглят за Европа, ѝ казах, че не мога да повярвам, че няма да се видим никога.

Tweeeet me!

Тя беше на 13, а аз на 15. Оттогава минаха повече от десет години и в момента двамата сме женени.

Софи ме помни не само като безцеремонен, но и като доста беден младеж. Тя живееше край Монтевидео и ми се налагаше да прося по 40 песо от един от шефовете на Насионал Уилсън Перес, за да мога да стигна до тях. А когато Уилсън го нямаше, спонсор на любовните ми срещи ставаше друг човек от клуба – Хосе Луис Еспосито.

Обикновено шефовете посрещаха на молбите ми със смях, но накрая ми даваха пари и аз хуквах да хвана автобуса до Солимар, където живееше Софи. Непрекъснато ми трябваха пари. Не можех да искам от мама, още по-малко пък от братята или сестрите си, макар че най-голямата ми кака ми даваше, когато ѝ се намираха повечко.

Родителите на Софи спокойно можеха да прогонят малкия негодник, който се влачеше толкова често у тях

Ако моята дъщеря на 13 години ми домъкне 15-годишен тип, който прилича на скитник от гетото, никак няма да съм толкова мил с него.

Нейните родители обаче не само че ме приеха, но и ме харесаха. Когато бащата на Софи беше на работа, помагах на майка ѝ вкъщи, като например включвах бойлера. Ако със Софи започвахме да спорим, майка ѝ винаги взимаше моята страна.

Мисля, че оценяваха силното ми желание да се виждам със Софи. Това хлапе от Монтевидео на практика не можеше да си позволи да пътува до Солимар, но някак си все намираше начин да се добере до тях. Мисля, че те отлично разбираха –

ако се наложеше, щях да бия този път и пеша

Понякога не ми оставаха пари за връщане и се прибирах на автостоп. Стигах вкъщи чак на сутринта, малко преди да отида на тренировката на Насионал.

Софи ме спаси от самия мен. Преди да я срещна ми се случваше да купонясвам до късно, без изобщо да се притеснявам за тренировките. Понякога пък отивах недоспал или в лошо настроение. И после винаги съжалявах, защото по-слаби момчета ме изместваха от състава. Но все не успявах да се преборя с вредните си навици.

На 13-14 години вкарах само 8 гола в 37 мача и ръководството на Насионал планираше да ми покаже вратата заради нощните ми похождения и неадекватното поведение. Именно Уилсън обаче в крайна сметка убеди клуба да ми даде нов шанс, като ме предупреди, че в никакъв случай не бива да се дъня. Софи ме вкара в правия път.

Без нея кариерата ми щеше да приключи, преди да е започнала

Приятелите ми често ходеха в местната дискотека и исках да се забавлявам с тях. Знаех, че това ми вреди, но на 15 години човек не се замисля особено за бъдещето си. За това, че не кривнах толкова рано, съм благодарен на Софи. Кой знае какво щеше да стане с мене, ако не бях я срещнал.

Когато навърших 16 вече бях напълно съсредоточен върху футбола. След съботните мачове оставах да спя в тях и прекарвахме неделята заедно. Ако не беше тя, сигурно щях да се забъркам с неподходящи хора и щях да стана съвсем друг човек.

Светът на Софи беше много различен от моя. На 7 години се наложи да се изнеса от Салто – един град с много изоставени райони. когато бях на 9 пък родителите ми се разведоха. Прекарвах твърде много време на улицата. Между дома ми в Монтевидео и този на Софи в Солимар бяха разположени едни от най-опасните райони в Уругвай.

Веднъж, когато вече бяхме по-големи, се возехме в един автобус и Софи остана смаяна, че познавам тези райони като пръстите на ръката си. С брат ми често минавахме по тези улици на път за тренировки.

Майка ми Сандра ни придружаваше, когато имаше възможност, но тя

работеше като чистачка на автогарата и много често беше заета

Баща ми Родолфо идваше на някои от мачовете ми, но не можеше да ме води на тренировки, защото трябваше да ходи на работа. Той беше военен, а след като напусна армията, се захващаше с каквото му падне. Работеше в местната фабрика за бисквити, после стана портиер в един многоетажен блок и понякога оставаше да нощува там, когато не му стигаха пари да си плати наема.

Знам, че на родителите ми не им е било никак леко и много ги ценя, както и всичките си братя и сестри, които също направиха много за мен. Все пак възпитанието ми имаше доста анархичен характер. В това отношение животът на Софи изглеждаше далеч по-стабилен и нормален.

Освен другото, изобщо не обръщах внимание на образованието си. Ходех на училище, но не правех нищо повече. Бях ужасен ученик. Не вземах ученето насериозно.

Изобщо не ми пукаше за уроци и оценки и се правех на луд

Софи понякога ме питаше защо съм едва в седми клас. Работата е там, че повтарях два пъти и бях с две години по-голям от съучениците. В крайна сметка се наложи да наваксвам пропуснатото във вечерно училище. През деня тренирах, а вечерта ходех да уча. Във вечерното обаче бях най-малък от всички.

Софи не искаше да се смири с неуспехите ми в ученето. В нейния свят човек е длъжен да учи. Помагаше ми с домашните и непрекъснато ми повтаряше, че не съм глупав, а просто ме мързи. За първи път в живота си усещах нечия подкрепа. Майка ми много се стараеше, но вкъщи имаше предостатъчно деца и без мен.

Когато се връщах от училище, тя просто ме питаше: „Направили си домашните?“, а аз, разбира се, отговарях: „Ъхъ“. Че какво друго можех да ѝ кажа? Тя нямаше време да ме разпитва повече.

Софи искаше да ми помогне, искаше да ми докаже, че животът ти предлага много възможности. Така че за мен футболът не беше всичко – трябваше да го съчетавам с ученето.

Тя не просто ме увещаваше да седна да уча, а ме накара наистина да го направя.

Налагаше се да ѝ показвам домашните си и често пъти тя ми поправяше грешките

Бях изостанал много в училище, но тя ми помогна да наваксам. Така пред мен се откри един свят, където хората не продават карти за телефон, за да съберат пари за билет и не купонясват до зори. Под неин контрол започнах да се отнасям далеч по-сериозно към обучението си. Но всъщност мислех само как да изкарам повече пари, за да мога да си позволявам незабравими срещи със Софи и да ѝ купувам подаръци.

Не исках просто да ѝ ходя на гости – исках от време на време да ѝ подарявам по нещо. В същото време, макар че имах какво да облека, дрехите ми не бяха особено модерни.

В Насионал всички футболисти се събираха на стадиона и пътуваха за базата 45 минути с автобус. На онези, които живееха прекалено далече, клубът им плащаше пътя.

Реших да се изхитря и да кажа, че съм се преместил в друг район

за да ми дават пари за пътя. Трикът обаче не мина.

В един момент преживях истински кошмар – научих, че Софи ще се мести в Европа със семейството си. Бях направо съсипан. Светът ми се срина, при това не за първи път. Не ми беше лесно нито да се преместя от Салто в големия град, където ми се присмиваха заради странния акцент, нито когато родителите ми се разведоха през 1996 г. А сега и това. В семейството ми знаеха какво прави Софи за мен и разбираха, че ще страдам много.

Баща ѝ работеше в една банка, но я затвориха заради кризата през 2002 г. След това брат му му предложи да се преместят при него в Испания. Така през октомври 2003 г. семейството на Софи се пресели в Барселона. Бях на 16 години и си нямах абсолютно нищо. Мислех, че я виждам за последен път. Ден преди да потеглят за Европа, у тях се бяха събрали гости и ние се измъкнахме, отидохме на разходка. Казах ѝ, че не мога да повярвам, че няма да се видим никога.

Нямаше начин тя да остане в Уругвай. Майка ѝ я посъветва да научи някакъв занаят и да се върне при мен. Най-бързо можеше да изучи фризьорството и затова тя избра именно тази професия.

Никога не е искала да стане фризьорка, но това беше най-бързият начин да се върне в Уругвай

В деня, в който се разделихме, се разплаках. Тя ми остави тетрадка с текстове на песни и когато започнах да ги чета, сълзите ми рукнаха. Смятах, че отношенията ни са приключили завинаги. Как можех да се надявам да стигна от Уругвай в Барселона, щом нямах пари дори да пътувам редовно до Солимар?

Вече не продавах карти за телефон, за да стигна до Софи. Правех го, за да мога да ѝ звънна по телефона.

След месец тя ми се обади и ми призна, че се чувства много зле: „Ако не дойдеш до края на годината, повече няма да се видим.“ Каза ми, че трябва да направя всичко по силите си, за да се срещнем.

Благодарение на тогавашния ми агент Даниел Фонсека наистина ми се отвори възможността да я видя. От всички играчи, с които работеше, аз бях най-малко ценен за него, но въпреки това

той ми плати пътя, а големият ми брат ми даде 60 долара

Нямах представа, че това е толкова смешна сума. Бях на 16 и това беше първото ми пътуване в Европа.

Така през декември 2003 г. потеглих за Барселона. Чувствах се като най-богатия човек на света. Пътуването ми беше доста кратко, но най-после разбрах какво искам от живота и от кариерата си. Исках да играя в Европа, за да бъда със Софи.