Футболът, който загубихме

Носталгията има място във футбола, както и във всяка друга област на живота. Все пак играта не започва нито с ХХI век, нито със създаването на Висшата английска лига. Но покрай огромния информационен поток и всекидневието, в което няма ден без мач, дори любимците от близкото минало биват забравени много бързо. Твърде бързо. Не е лошо човек да си спомня от време на време за онова, което е било и което вече го няма.

САНТЯГО КАНИСАРЕС. „ЕДИН ОТ НАС“

Сантяго Канисарес беше странен, но много ярък тип.

Боядисваше си косата (по законите на фъншуй), вдигаше си чорапите чак до коленете (за да не ги жули о лошите терени) и се бършеше с една и съща огненочервена кърпа, която се превърна в негова запазена марка.

Испанецът винаги е бил нервак: в огромните му очи понякога съжителстваха по няколко емоции едновременно и човек трудно можеше да остане равнодушен към него.

Той признаваше, че най-много се страхува не от загубите, а от насмешките и това безпокойство понякога го е измъчвало доста силно.

Най-трагичната история в кариерата на Сантяго беше, разбира се, финалът в Шампионската лига през 2001.

Година по-рано Валенсия падна с 0:3 от Реал (Мадрид) на финала в Париж. Тогава Фернандо Мориентес, Стив Макманаман и Раул безпощадно стъпкаха отбора на Ектор Купер.

Изглеждаше, че онази Валенсия е изпуснала безвъзвратно златния си шанс. „Прилепите“ обаче стигнаха до решаващия сблъсък за втори път поред. Канисарес и компания преодоляха блестящо и двата групови етапа, а после отстраниха Арсенал и Лийдс.

Финалът срещу Байерн в Милано трябваше да завърши по съвсем друг начин. Дузпите бяха най-лошото, което можеше да се случи на Валенсия.

Канисарес с усилие на волята, игнорирайки сериозно разклатените си след 120-минутния маратон нерви, се концентрира и успя да измисли един простичък план – да се хвърля надясно всеки път.

Той падаше и падаше в единия ъгъл, а „баварците“ вкарваха в другия. Планът все пак донесе дивиденти – испанецът спаси изстрела на Патрик Андерсон, като неочаквано се хвърли наляво.

Но това беше единствената победа на Канисарес във въпросната вечер. На практика той даде на Байерн три вкарани дузпи без борба, за да хване четвъртата. Малката му уловка обаче не спаси Валенсия.

Когато всичко свърши, от очите на вратаря бликнаха сълзи. Той се бе сдържал над два часа при нечовешко напрежение, но вече не можеше да устои на емоциите.

Канисарес ридаеше, покрил глава с червената си кърпа, а „злодеят“ Оливер Кан, вместо да празнува, отиде да го утешава.

КАФУ. „ИГНОРИРАМ ЗЛОТО“

Когато го питаха защо е станал футболист, той отговаряше кратичко: „Роден съм през 1970“.

Това е годината на триумфа на Пеле, Жаирзиньо, Ривелино и компания на първенството в Мексико, когато бразилците подаряват на планетата феноменален атакуващ футбол.

В Италия Кафу кацна едва на 27 години благодарение на Зденек Земан. Чехът по-късно призна, че му се е наложило буквално да води война с шефовете на Рома за привличането на бразилеца.

Оказа се, че си е струвало и Кафу се превърна в неуловима флангова „електричка“, с която тифозите на „Вълците“ с право се гордееха.

Безумна скорост, изумителна техника – това бяха качествата, накарали Земан да се бори за десния бек (на когото би завидяло всяко крило от Гаринча насам).

През март 2005 година Милан се бе устремил с пълна пара към истанбулския финал на Шампионската лига, а 34-годишният Кафу действаше на десния фланг на отбраната.

Силно остарял, той вървеше към края на кариерата си, но не бе загубил майсторлъка и ентусиазма си.

На 1/8 финала „росонерите“ излязоха срещу Манчестър Юнайтед, в чиито редици вече се суетеше и правеше първи големи стъпки бъдещата суперзвезда Кристиано Роналдо.

В един момент безнадеждно губещият и изнервен португалец опита да се сдърпа с ветерана. Кафу изобщо не се върза, а просто му подари една уморена усмивка.

Ако хората можеха да се самозапалват спонтанно, в този момент Кристиано трябваше да изгори от срам.

Няколко минути по-късно старият лъв премина в следващата фаза, а младото лъвче остана с празни ръце.

Малкият, я не се пререждай!

ЙЕНС ЙЕРЕМИС. „ВИНОВНИ СА ЗВЕЗДИТЕ“

За 8 години в Байерн Йенс Йеремис не се приближи ни на йота към статута на футболна попзвезда. Във ФК „Холивуд“ елитни „естрадни изпълнители“ имаше достатъчно и без него – Оливер Кан, Бишенте Лизаразу, Щефан Ефенберг, Мемет Шол, Джоване Елбер.

Йеремис беше просто товарен кон, неимоверно издръжлив хамалин, който носеше тежкото оборудване на целия мюнхенски ансамбъл.

Той беше образцов опорен халф с чугунена воля и неугасващо желание да разглоби на парчета цялото нападение на противника. Скаутите на Манчестър Юнайтед в докладите си го описвали като маратонец, който никога не се спира.

При това Йеремис, като всичко, което работи идеално, винаги оставаше незабележим.

Халфът обаче имаше един голям проблем и това бяха контузиите. Кариерата му приключи твърде рано заради едно героично безумство.

На 9 май 2001 година той излезе като титуляр срещу Реал (Мадрид) на полуфинала в Шампионската лига. Байерн спечели с 2:1, а Йеремис заби победния гол. Цялата работа обаче беше в това, че само 12 (!) дни по-рано халфът бе претърпял операция на коляното!

В крайна сметка мюнхенци се класираха за финала и спечелиха трофея, но Йеремис не участва в решаващия мач. Освен другото, травмата му се влоши и се наложи повторна операция.

Кариерата си халфът приключи на 32 години, като последните два сезона за него се превърнаха в истинско мъчение - коляното му се обаждаше практически непрекъснато.

А лекарите повдигали безпомощно рамене. Ясно е, че няма човек, който за 12 дни да се възстанови напълно след хирургическа намеса. Йеремис пое риска и допринесе за триумфа на Байерн в Шампионската лига, но трябваше да плати твърде висока лична цена.

ЛЮБОМИР МОРАВЧИК. „ПАРАНОРМАЛНО ЯВЛЕНИЕ“

Извън пределите на Франция и Шотландия малцина помнят словака. Именно в тези първенства плеймейкърът с красноречивия прякор „Божи дар“ прекара най-добрите години в кариерата си, за да еволюира в крайна сметка до нещо като нападател от втора позиция – пост, на който разкри максимално таланта си.

Моравчик беше специален играч с рядко срещана техника и забележителен интелект, но по някаква неясна причина така и не му се отвори шанс да опита силите си в някое елитно първенство.

Той стреляше без замисляне и с двата крака и тръгваше неудържимо в атака, въпреки че в никакъв случай нямаше телосложение на страховит атлет.

„Един от най-добрите играчи, срещу които съм се изправял в Лига 1“.

Тази кратка характеристика на Моравчик принадлежи на някой си Зинедин Зидан.

Най-забавната история от професионалния живот на Моравчик е свързана с преместването му в Глазгоу. През ноември 1998 г. Рейнджърс не спира да хвърля луди пари за звезди.

Селтик обаче неочаквано се „подсилва“ с 33-годишния словак срещу 300 000 долара. Преди да сложи екипа на „Детелините“, Моравчик играе в Сент Етиен, Бастия и Дуйсбург.

Пресата, естествено, се спуква от смях при „забележителния“ трансфер на „зелено-белите“. „Не е ясно кое е по-смешно в случая – това, че Селтик не намери 500 000 за доказан талант като Джон Спенсър, или това, че похарчи 300 000 за стария и никому неизвестен Любомир Моравчик!“, ехидстват таблоидите.

Скоро обаче става ясно, че словашкият мениджър на Селтик Йозеф Венглош си е бил написал домашното идеално.

На практика той довежда на „Паркхед“ истинско футболно чудовище за жълти стотинки.

За четирите сезона в Шотландия Моравчик буквално влюбва феновете на Селтик в себе си. Когато е вече на 36, заедно с Крис Сътън и Хенрик Ларсон тримата унищожават Ювентус в незабравим двубой от Шампионската лига (4:3).

Като играч на „зелено-белите“ атакуващият халф става два пъти шампион, но най-забележителното му постижение е да зашие два гола на Рейнджърс насред „Айброкс“.

След въпросното дерби един журналист го попитал: „How does it feel to go from being a zero to a hero?“ (букв. Какво е усещането от „нула“ да станеш герой? – т.е. „от пъдар – цар“).

Любо изслушал внимателно въпроса, след което казал на преводача: „Предай му, че никога не съм бил нула.“

ДЖИМИ ФЛОЙД ХАСЕЛБАНК. „ЕДИН МНОГО ДОБЪР ЧОВЕК“

„Да ме бяхте видели, когато бях на 16. Бях от младежите, които членуват в банди, искат да изглеждат яко и да бъдат много корави типове. Имах нож, макар че така и не го използвах нито веднъж.

Веднъж през нощта отскочихме до Амстердам да гледаме „Пъблик Енеми“. Естествено, че нямахме билети, така че обрахме няколко души. Но тези типове се оплакали в полицията, така че ченгетата дойдоха да претърсват в нас. Откриха купища часовници и автомобилни уредби. Работата е там, че продавах крадено.

Съдиха ме и ме пратиха в изправителен дом за три месеца. Правех се, че не ми пука, но затворът си е затвор.

Всичко ми се изясни чак когато влязох в стаята, която трябваше да деля с трима други типове. Единият беше пълна откачалка. Нито веднъж не ме удари, но непрекъснато бях нащрек. Беше мароканец и не разбирах какво крещи. Може би именно това беше шоковата терапия, от която имах нужда.

Когато се връщам в Зандам, понякога срещам старите си приятелчета. Някои са наркомани, други – дилъри.

Затънали са в блатото. Казвам им „здрасти“ и се махам.

Бих могъл да ги черпя или да им дам сто-двеста паунда, ако ме помолят, но не искам да се задържам задълго сред тях. Моят живот и техният са коренно различни, вече нямаме нищо общо.

Бяхме захвърлени заедно в този тежък свят. Трябваше да остана с тях, но извадих късмет. Футболът ми помогна да избягам.“

Това е най-важната история в живота на Джими Флойд Хаселбанк, превърнал се от дребен престъпник в атомен център-нападател, разказана накратко от самия него.