Спорт от миналия век

Българският спорт отново е в центъра на вниманието. Но не с добро, а с поредния допинг скандал. Който по добра, стара традиция, е свързан с вдигането на тежести.

Четвърти ден от ръководството на федерацията опитват да ни убедят, че виновни пак са други.

В прав текст

За голямо съжаление в този тон влезе и спортното министерство.

Tweeeet me!

За голямо съжаление в този тон влезе и спортното министерство.

Ръководството му дори стигна по-далеч – обясни, че страната ни е на първо място по забранени вещества във фитнес салоните.

Вероятно това не е далеч от истината. Защото контролът към фитнес салоните и изобщо към хранителните добавки за масова употреба не е никак, ама никак голям. И това въпреки наличието на Агенция за лекарствата.

Но дали вината за това, че хващат все български спортисти е само в онези, които са отстрани?

Без значение дали е компания за доставки на хранителни добавки или фармацевтична такава, както е било в предишни случаи...

Или пък световната конспирация, ако се върнем още по-назад в историята.

Показателен е фактът, че основните заловени с допинг родни спортисти са щангисти. Спортът, в който до преди няколко години имаше две федерации.

Същият, в който средствата за възстановяване се дават от треньора, а не от лекаря или специално нает за това щаб от специалисти.

Същият, в който за последните 4 години има хванати 15 състезатели с допинг, но няма нито една оставка на ръководител.

Да не пропускаме и скандалите за фиктивни лагери от 2013 и 2014 г. И при двата има усвоени пари, но не и подготовка. А да напомняме ли за Евро 2013, което страната ни поиска, а после отказа, защото се оказа, че пари няма?!

Там всеки е срещу всеки, опитвайки се да извлече максимална полза от финансовата осигуреност на федерацията, идваща от държавата.

Затова дори спортът да оцелее след поредния трус, причинен от забранените вещества, всички трябва да имат едно наум. И да променят генерално нещата, за да не се питаме отново „защо нас”.

Има обаче още един „виновник” за това да хващат все родните спортисти.

И това е държавата. Или системата, която позволи страната ни да изостане на светлинни години от останалите нации в спорта.

Извън границите на България спортът е бизнес. При това много сериозен, а изявите на състезателите са само малка брънка в цялата верига. В нея обаче има десетки и стотици хора, които се занимават с възстановяването на спортистите. И съответно подготовката им за следващия старт или турнир.

Инвестират се милиарди като производителите водят истинска война кой да създаде продукт, който да не бъде хванат.

Затова не са малко гласовете в спортното семейство, които искат премахване на забраните. Защото са наясно, че професионален спорт без модерни технологии няма.

Чакахме модерната антидопингова лаборатория шест години

За модерна антидопингова лаборатория България чака повече от пет години.

За необходимостта от нея в бившата Държавна агенция за младежта и спорта се сетиха през 2008 г. при предишните два големи скандала – този с щангистите преди Пекин и този с Пламен Константинов по време на игрите.

Първоначалните уверения бяха, че за година у нас ще се появи лицензиран център. Да, ама не, както казваше навремето легендата Петко Бочаров. Първоначалната процедура за избор на изпълнител на ремонта на сградата се провали и бе назначена нова. Така годината определена за цялостно изграждане бе загубена.

Последва двугодишен ремонт, после оборудване, обучение, тестов период. Едва в началото на тази година лабораторията ни получи акредитация Българската служба за акредитация, което е първата стъпка към получаване на такава и от Световната антидопингова агенция.

Преди години в България спортът разчиташе на науката.

Но точно както много други неща и тази система бе отречена и разрушена. Години бе водена битка поне за лицензирана допинг лаборатория.

А в същото време нашите спортисти продължават да цъкат учудено с език с какви щабове пристигат на големите състезания американски, британски, германски, че дори и руски спортисти. И какви са методите, които се използват за подготовка.

И още две неща, никак не маловажни.

Първото – колко пъти сте чули до този момент след мач от родното първенство да се прави допинг контрол?! Това е по-скоро изключение, отколкото правило. Да не говорим за баскетбол или волейбол...

Атлетите се проверяват само от Световната антидопингова агенция и ако контролът стане много чест започват да говорят за тенденция. Но никой не се сеща да използва това в своя полза...

И още нещо необичайно и направо странно у нас – възможността треньорите да се учат от по-успели свои колеги.

Да си припомним, че преди няколко години когато на поста национален селекционер по волейбол бе назначен Силвано Пранди (безспорен авторитет в този спорт) той бе доста изненадан от факта, че на откритите му занимания не идва почти нито един от българските треньори.

Те обаче просто нямат навика за това. Никой не им организира семинари, никой не кани специалисти у нас, не поема и отговорността да прати някой на стаж в западен клуб.

За Хосеп Гуардиола може и да е нормално да отиде и да види как работи Роберто Манчини, например. Но за Галин Иванов това е лукс.

Така изостава работата с представителния тим или елитните спортисти, изостава и тази с школите.

А подрастващите, за да постигнат резултати и да ги забележат се доверяват на всякакви съвети и всичко, което им се дава, независимо, че често то е неподходящо.

В резултат на всичко това се получават шумни скандали. До кога ще продължат те зависи от всички ръководители, а и от самата държава. Ако тя реши най-после да инвестира в спорта – не само като средства, но и като политика ситуацията може и да се промени. В противен случай ще продължаваме да дълбаем дъното.