Кийн срещу Гигс – кой е №1?

Кариерата на един футболист не приключва в момента, в който той окачва бутонките си на пирона. В периода след оттеглянето му статутът и репутацията му могат да претърпят известни промени.

Някои филми и песни остаряват по-добре, отколкото други и същото важи за футболните звезди. Отличен пример е легендарната халфова линия на Манчестър Юнайтед от края на 90-те години и началото на новия век: Дейвид Бекъм, Рой Кийн, Пол Скоулс и Райън Гигс.

В момента, в който Кийн прекрати кариерата си, повечето фенове и наблюдатели вероятно биха го оценили най-високо в този квартет.Понастоящем обаче тази чест се пада на Райън Гигс, а мнозина биха сложили и Скоулс пред Кийн.

Когато анализаторите на „Скай“ сглобиха идеалния отбор на Висшата лига по Коледа, те включиха Гигс, но не и Кийн

Наскоро пък „Дейли Телеграф“ публикува класация на стоте най-добри футболисти във Висшата лига. В нея уелсецът беше първи, ирландецът – трети, Скоулс – пети, а Бекъм заемаше обидното за него 21-о място.

Статутът на един играч може да претърпи значителни промени и докато продължава да излиза на терена. Така през сезон 1998-1999, когато Юнайтед направи знаменития си требъл, приносът на Бекъм често пъти бе по-важен, отколкото този на Скоулс и Гигс, но в момента той със сигурност е най-малко популярният от славната четворка.

През по-голямата част от активната си кариера Кийн бе смятан за №1.

Ако можех да пусна Рой Кийн да представлява Манчестър Юнайтед в състезания един на един, щяхме да спечелим Дербито, регатата Оксфорд – Кеймбридж и всичко останало, заяви сър Алекс Фъргюсън през 2002 г.

„Това е най-уникалното му качество“.

Партньорите му в онази полузащита не можеха да се похвалят с подобен талант, макар че е доста просташка и неблагодарна работа да се критикува който и да е от въпросния квартет.

Все пак четиримата бяха последната наистина велика полузащитна линия на Острова и може би най-добрата в историята. Те се допълваха идеално и всеки изпълняваше своята важна роля.

Казано с прости думи, Бекъм центрираше, Кийн разбиваше противниковите атаки и печелеше топката, Скоулс беше майстор на финия пас, а Гигс – вълшебен дрибльор.

В същото време би било незряло да не отбележим, че да оценим Гигс по-високо от Кийн означава да дадем предимство на сантиментите пред здравия разум.

Може да се каже, че Гигс беше великолепен футболист,но в същото време и малко надценен.

Да се критикува звезда от неговия калибър обаче се смята за кощунство.

Странното е, че репутацията на уелсеца продължаваше да върви нагоре дори когато представянето му на терена се влошаваше. Причина за това бе удивителното му дълголетие. Това е качество, което, макар да може да бъде изразено с цифри, все пак трудно може да бъде оценено рационално.

Това, че Гигс записа 963 мача за Манчестър Юнайтед, е изумително постижение. Но нека не бъркаме дълголетието с постоянство. Гигс и Скоулс не бяха абсолютни титуляри в последните си няколко сезона с екипа на „Червените дяволи“, за разлика например от Хавиер Санети в Интер.

Въпросът е кой колко високо е склонен да оцени футболното дълголетие. Кое е по-ценно – 480-те мача на Рой Кийн или 963-те срещи на Райън Гигс? Или пък първите 480 мача на Гигс?

Някои с право твърдят, че ако Гигс беше спрял с футбола, преди да навърши 30 години, подобно на Джордж Бест, той щеше да е велик футболист. Това показва на какво невероятно равнище се представяше крилото в ранните си години.

Всъщност може дори да се каже, че Гигс на практика имаше две отделни кариери на терена. През периода 1991/92 – 2001/02 (последният сезон, в който той редовно връзваше противниковите защитници на фльонга), играта му беше просто феноменална.

Степента, до която той ужасяваше най-добрите европейски бранители и в частност тези на Ювентус, говори красноречиво за величието му

От този момент нататък обаче той се превърна в един от многото играчи в състава и ролята му на игрището се промени.

Втората половина от кариерата на Гигс остави доста по-противоречиви впечатления. Имаше страхотни периоди – например зимата на сезон 2004/05, силното му представяне през 2006/07 и зашеметяващата игра срещу Челси през 2008/09, която му донесе наградата за Играч на годината и за Спортна личност на годината; няколко изключителни месеца към края на 2010/11.

Но не липсваха и спадове във формата, апатични мачове, в които Гигс почиваше на лаврите си. Нека го признаем – уелсецът изигра и няколко шокиращи двубоя в по-късните си години.

Два от тях бяха финалите в Шампионската лига срещу Барселона през 2009 и 2011 г., когато уелсецът направо изчезна от поглед, въпреки че беше в добра форма. Той изработи гола на Уейн Руни във втория от споменатите сблъсъци, но цялостното му представяне беше ужасяващо.

Още през 2005 г. пък младият Дарън Флечър бе предпочетен за титуляр пред Гигс за финала за Купата на Англия срещу Арсенал и навремето това не направи особено впечатление на никого. Същото важи и за случаите, в които Ники Бът редовно изместваше Скоулс от стартовата единайсеторка в решаващите мачове през 1998/99.

Кийн никога не оставаше извън титулярния състав за най-големите мачове

Нито докато правилото за четиримата чужденци го поставяше в неизгодно положение заради ирландския му паспорт, нито когато краката му започнаха да му изневеряват в последните месеци на „Олд Трафорд“.

А двубоите, в които той получаваше почивка, само доказваха колко важен е той за „Червените дяволи“, защото често пъти в тях Юнайтед претърпяваше глупави загуби. Можем да вземем за пример домакинския провал срещу Мидълзбро през 2001/02, който оказа огромно влияние върху битката за титлата, както и крахът у дома срещу Фулъм два сезона по-късно.

Кийн може да не е най-добрият футболист в историята на Висшата лига (тази чест със сигурност се пада на Кристиано Роналдо), но със сигурност той бе най-влиятелният играч, непресъхващ извор на решителност, увереност и психическа сила, който толкова често вдъхновяваше съотборниците му.

Докато играта на Гигс се люшкаше между двата полюса, Кийн се отличаваше с чудовищно постоянство и успяваше да окаже влияние върху изхода на повечето мачове, в които участваше. Средната стойност на представянето му със сигурност бе значително по-висока от тези на Гигс и Скоулс.

Има множество причини по които репутацията на един футболист може да се промени в края на кариерата му или след оттеглянето му. Когато избираме идеалната единайсеторка в историята на Висшата лига, Гигс на практика не среща достойни съперници за мястото си на левия фланг (въпреки че си заслужава да споменем Робер Пирес), което не може да се каже за Кийн.

Фактът, че ирландецът се скара жестоко с Фъргюсън, със сигурност също оказва влияние на съзнателно и на подсъзнателно равнище. Кийн вече не е част от голямото семейство на Манчестър Юнайтед, за разлика от Гигс и Скоулс.

Изводът е, че представата за голямата четворка в средната линия на Юнайтед се промени и изкриви в последните години. Необходима е нова промяна, за да си проличи, че докато Гигс и Скоулс бяха страхотни футболисти, Кийн заслужава място до най-добрите в историята.