20 от най-недооценените играчи в историята

10. Клод Макелеле

Дефанзивният халф имаше съотборници като Дидие Дрогба, Франк Лампард и Джон Тери в началото на ерата Абрамович-Моуриньо на „Стамфорд Бридж“.

При все това, Клаудио Раниери, който го доведе в Челси, го наричаше „батерията на отбора“. Френският национал бе скалата, която стоеше в основата на успехите на „сините“.

Играта му пред защитната четворка се превърна в еталон и в Англия започнаха да наричат тази позиция „постът на Макелеле“.

С времето обаче все повече мениджъри започнаха да използват дефанзивни халфове от този тип и спомените за изявите му започнаха да избледняват незаслужено.

9. Юри Джоркаеф

Атакуващият полузащитник стана световен и европейски шампион, но бе обречен да остане в сянката на Зинедин Зидан.

Това е несправедливо, защото през 1998 г. „Петлите“ спечелиха световната титла без класен централен нападател и използваха трима полузащитници, които мислеха повече за дефанзивната фаза на играта (Кристиян Карембьо, Дидие Дешан и Еманюел Пти). Така на практика отговорността в нападение падаше преди всичко на плещите на Зизу и Джоркаеф.

Слабите изяви на Джоркаеф в Болтън не бива да засенчват огромния му принос за триумфите на Франция.

8. Кевин Дейвис

Едър, мощен, корав, той без съмнение е играчът, създал най-много работа на реферите в последните 20 г. Дейвис е старомоден централен нападател и един от футболистите, които (подобно на Хески) се радват на далеч по-добра репутация сред съотборниците си, отколкото сред неутралните фенове.

Играта на Дейвис на тарана може да не е приятна за окото и приносът му за това Болтън да се задържи толкова дълго в английския елит с него в редиците си не бива да бъде подлаган на съмнение.

7. Джеймс Милнър

Милнър е съвършеният професионалист. Универсален, работоспособен, надежден и интелигентен, реденият в Лийдс халф е мечтата на всеки мениджър.

Подобно на много други свои братя по съдба, именно универсалността на Милнър го обрича винаги да бъде в сянката на други. Английският национал редовно е използван, за да запушва дупки на терена.

Наистина, отбор, съставен от 11 подобни футболисти не би подарил кой знае колко емоции на феновете, но всички клубове във Висшата лига биха го приели с отворени обятия.

6. Крис Уодъл

Невероятно надарен, Уодъл попада сред английските национали от типа на Глен Ходъл, Джо Коул и Пол Скоулс, които вероятно биха блестели по-ярко на Континента, а не в Англия.

Именно там, във Франция, крилото си спечели статута на суперзвезда, какъвто му бе отказан на Острова.

Уодъл заслужава да го запомним с трите спечелени шампионски титли на Франция, участието на финала за КЕШ през 1991 г. и класната му игра, която помогна на Англия да стигне до полуфиналите на Мондиал 1990, а не с пропуснатата дузпа срещу ФРГ.

5. Найджъл Клъф

Той щеше да успее да се измъкне от сянката на баща си – легендарния Брайън Клъф – само ако бе надминал Диего Марадона. Няма спор, че славата на именития му родител му навреди много.

Клъф-младши обаче беше отличен център-нападател, който компенсираше липсата на кой-знае какви скоростни качества с интелект, който му позволи по-късно да играе като полузащитник и дори като централен защитник.

В Ливърпул Клъф не успя да се наложи заради експлозията на младия Роби Фаулър, но класата му не подлежи на съмнение.

4. Дирк Кайт

Холандецът често пъти е окачествяван несправедливо като „товарен кон“. Истината е, че като играч на Ливърпул той обожаваше големите мачове.

Приносът му за достигането на финала в Шампионската лига през 2007 г. бе от решаващо значение. Той заби победната дузпа в полуфинала с Челси и записа общо 7 попадения на сметката си в турнира, включително и един в решаващия сблъсък с Милан.

Кайт винаги е бил образцов отборен играч. Въпреки че може би нещо му липсва, за да бъде типичен централен нападател, фактът, че участва на пет големи първенства с холандския национален отбор, говори красноречиво за качествата му.

3. Стен Колимор

Ужасяващият му имидж извън терена често пъти ни кара да забравяме, че на игрището той бе невероятен нападател. Колимор заби 41 гола в 65 срещи за Нотингам, преди да се премести в Ливърпул и да направи отлична двойка с Роби Фаулър.

Рекордният му трансфер в Астън Вила обаче не му се отрази добре. Нападателят изпадна в депресия и кариерата му тръгна стремглаво надолу.

Ако изключим този период от сметките, спокойно можем да кажем, че Колимор бе един от най-талантливите английски стрелци в последните 30 години.

2. Алесандро Костакурта

Англия може само да си мечтае за стопер като Костакурта.

Той бе част от може би най-съвършената защита в историята заедно с Мауро Тасоти, Франко Барези и Паоло Малдини.

Костакурта записа над 450 мача с екипа на Милан в рамките на невероятни 20 сезона, през които спечели удивителните 5 КЕШ.

Барези и Малдини си спечелиха статут на истински футболни икони (макар че останаха без „Златна топка“), но Костакурта също заслужава място сред най-големите.

1. Майкъл Карик

Щом сър Алекс Фъргюсън твърди, че той е най-добрият английски футболист в момента, значи сигурно е това. 

Халфът обаче е записал само 33 мача като национал на Англия, въпреки че проби още на 19 години.

Карик претърпя доста контузии в кариерата си, но е невероятно, че английските селекционери редовно подминават интелигентния полузащитник.

Начинът, по който промени контролата на Англия срещу Италия през седмицата, демонстрира нагледно колко ценен може да бъде той за „Трите лъва“, но парадоксалното е, че съмненията в качествата му остават.