Химн за аржентинския футболист

"Аржентинците са животни".
Сър Алф Рамзи, селекционер на Англия на световното първенство през 1966

В навечерието на мача на годината в Европа между Барселона и Байерн (Мюнхен), целият свят говори за завръщането на Пеп Гуардиола на „Ноу Камп“ или за убийствения тризъбец в нападението на каталунците – Меси, Суарес, Неймар.

Малцина се сещат за Хавиер Масчерано. А би трябвало.

Именно Масчерано, а не Меси, беше скалата, благодарение на която Аржентина стигна до финала на световното първенство в Бразилия

Именно Масчерано, повече от всеки друг в Барселона, е онзи войник или пожарникар, който бихте искали да ви се притече на помощ, ако се озовете в горяща сграда.

Масчерано е футболист – спасителен пояс, който се намесва в нужния миг насред бушуващата криза. Той е роден лидер, нещо повече от капитан, той е истински водач.

Аржентинците във Висшата лига този сезон

Серхио Агуеро (Манчестър С)

29 мача, 21 гола, 6 асистенции във Висшата лига

7 мача, 6 гола, 3 асистенции в Шампионската лига

Рикардо Алварес (Съндърланд)

13 мача във Висшата лига

Естебан Камбиасо (Лестър)

28 мача, 4 гола, 1 асистенция във Висшата лига

Фабрисио Колочини (Нюкасъл)

29 мача, 1 гол във Висшата лига

Мартин Демикелис (Манчестър С)

27 мача, 1 гол във Висшата лига

7 мача в Шампионската лига

Анхел ди Мария (Манчестър Юн)

26 мача, 3 гола, 11 асистенции във Висшата лига

Алехандро Фаурлин (Куинс Парк Р)

2 мача във Висшата лига

Федерико Фасио (Тотнъм)

16 мача във Висшата лига

Федерико Фернандес (Суонзи)

25 мача във Висшата лига

Ерик Ламела (Тотнъм)

29 мача, 2 гола, 6 асистенции във Висшата лига

Дамиан Мартинес (Арсенал)*

4 мача във Висшата лига

*В момента под наем в Родеръм

Маркос Рохо (Манчестър Юн)

20 мача във Висшата лига

Хулиан Сперони (Кристъл П)

34 мача във Висшата лига

Леонардо Уйоа (Лестър)

34 мача, 10 гола, 3 асистенции във Висшата лига

Сантяго Верхини (Съндърланд)

31 мача във Висшата лига

Клаудио Якоб (Уест Бромич)

17 мача във Висшата лига

Пабло Сабалета (Манчестър С)

25 мача, 1 гол, 4 асистенции във Висшата лига

6 мача, 1 гол в Шампионската лига

Мауро Сарате (Куинс Парк Р)

11 мача, 2 гола, 1 асистенция във Висшата лига

Такъв е както в националния отбор на Аржентина, така и в Барса; такъв беше и през годините в Ливърпул и ще си остане такъв, ако един ден заиграе в Китай или в Япония.

Той играе еднакво успешно както в центъра на защитата, така и в средата на терена, а умението му да се адаптира е смайващо.

Марсело Биелса веднъж сподели, че величието на Масчерано вероятно е заложено в гените му.

Има едно друго, не чак толкова очевидно обяснение. Величието на Масчерано е свързано с факта, че той е аржентинец.

Подхвърли ми го един приятел чилиец преди няколко дни в Сантяго.

"Не само аржентинските футболисти, но и аржентинците като цяло с лекота се приспособяват към живота в чужбина".

Чилийският ми приятел е живял в Европа. Разказа ми, че както той, така и останалите му сънародници, а също колумбийците, еквадорците, перуанците и мексиканците поне в началото на престоя си на Стария континент, малко се навеждат, сякаш са прекалено благодарни за това, че са тук, едва ли не да искат прошка, за това, че са живи. Но не и аржентинците.

Излиза, че високомерието, в което ги упрекват останалите обитатели на Латинска Америка, не е маска, която прикрива дълбока несигурност, както би се изкушил да обясни някой психоаналитик дилетант, а израз на действителна увереност в себе си и в собствените сили. Чилийският ми приятел имаше право.

Аржентинците са уверени в себе си. Отракани момчета са. Знаят да се оправят.

Може би това е свързано с вроденото им усещане, че са емигранти и не принадлежат напълно към американския континент.

Каквото и да е обяснението, истината е, че аржентинецът често заминава някъде много далеч и демонстрира дарвинианско умение за приспособяване.

Аржентинецът е способен с лекота да се вписва в новата обстановка. Той се разхожда с високо вдигната глава не само в Мадрид или в Барселона, но, което е още по-забележително, също и в Лондон, Ливърпул, Манчестър, Нюкасъл или Лестър.

Споменавам специално аржентинските играчи в Англия, защото това би трябвало да е поне донякъде враждебна среда за тях. Все пак това е страната, за която от малки са им набивали в главата идеята, че „англичаните са пирати, кучи синове“, извършили непростимия грях да нахлуят в Буенос Айрес и да отмъкнат на Аржентина скъпоценните ѝ Фолкландски (Малвински) острови през първата половина на XIX в.

Но в действителност „гаучосите“ се приспособяват към дивия английски професионален футбол по-бързо, отколкото някои местни и е изумително колко често се превръщат в герои за островните агитки.

Така беше с Масчерано в Ливърпул, но крак повлачиха още пионерите

Освалдо Ардилес и Рикардо Вия, чиито имена феновете на Тотнъм пееха с особено въодушевление, докато британци и аржентинци се избиваха във войната за Малвините.

Хулиан Сперони, вратарят на Кристъл Палас, се превърна в аржентински бог за феновете от Южен Лондон. Хонас Гутиерес, който се бие до смърт за отбора, чиято фланелка носи (да не забравяме, че той се възстанови след рак на тестисите), спечели безусловната любов на изстрадалите запалянковци на Нюкасъл.

Да не забравяме и Естебан Камбиасо, който дава всичко по силите си, за да не позволи на своя Лестър да изпадне.

Списъкът на успешно игралите в чужбина аржентинци е огромен. Сред онези, които станаха звезди в Испания, личат имената на Фернандо Редондо, Роберто Аяла, Хорхе Валдано и, разбира се, Диего Симеоне – всичките дошли в Европа като зрели мъже, превръщайки се в истински лидери на терена и в еталон за професионализъм.