Нощта, в която много мъже плакаха

И днес спомените извикват сълзите на ръба на очите. Няма сила, която да ги спре.

Аз бях там. Няма по-голяма гордост за един човек, който обича Ливърпул, а още по-силно обича футбола, от това да може да го каже.

Беше точно преди 10 години, на този 25 май. Вторият ми рожден ден.

Който е бил там знае. Останалите само могат да съжаляват, че са пропуснали. Тези редове са за тях.

Истанбул стана главен град на най-новата империя – Империя Ливърпул, дни преди финала в Шампионската лига.

Няма смисъл да опитваме да преброим колко хиляди наброяваше червената армия. Някои казват 50 000... Те дори на стадиона изглеждаха повече!

Колко бира се изля, колко песни се изпяха... Какво беше на площад „Таксим“ в деня преди финала, когато на 20 метра едни от други ултраси на Фенербахче и Галатасарай бяха опънали знамената си сред морето от червени флагове. В тези дни всеки там бе от Ливърпул.

Да останеш реалист в такава атмосфера е по-трудно, отколкото да преплуваш Босфора след 10 изпити бутилки „Ефес“.

Преди мача в Истанбул никой фен на Ливърпул не допускаше загуба. Как можеше тимът да загуби с такъв Еверест от подкрепа зад гърба си?

Но футболът, за съжаление, понякога не е само емоции.

Изключителният Милан, макар и подкрепян от далеч по-малко фенове, имаше класа за европейски и световен хегемон. Малдини, Неста, Стам, Кафу, Гатузо, Пирло, Креспо, Шевченко... Какъв отбор бяха те – тим мечта.

Но до мача има време. Той дойде не и преди всяка улица да бъде огласена от песни, всеки хотел да осъмне с играещи футбол хора пред него, направили си вратички от празни бутилки от бира.

Не и преди Джон Олдридж, легендарен и обичан ливърпулски голмайстор от 80-те, да изпее химна You`ll Never Walk Alone в кръчма в Аксарай, под акомпанимента на стотина гърла, качен върху централната маса в заведението.

Не и преди колона от хиляди автомобили, автобуси, микробуси и ванове да запъпли с часове към стадион „Ататюрк“, намиращ се в средата на нищото.

В отворени багажници, върху капаци и покриви, те бяха като армия рицари, отправящи се на кръстоносен поход. Това бе еуфория, трупана в сърцата 20 години, таена от онзи ужасяващ момент на „Хейзел“, в който не само купата бе загубена. Тогава Ливърпул стигна дъното емоционално със смъртта на 39-те привърженици на Юве.

20 години по-късно дойде Истанбул.

В последните няколкостотин метра до стадиона задръстването съвсем застина и хиляди изоставиха превоза, слязоха и закрачиха из полето, из този неописуем лунен пейзаж, в който бе поставен като летяща чиния стадиона. Той бе целта. Те вървяха и пееха, вееха червените си знамена и сякаш купата бе формалност. Няма сила, която да ги победи.

Малдини, първа минута. После Креспо, пак Креспо... Удар след удар до 3:0.

Първото полувреме бе среща с реалността, диктат на един изумителен отбор. От моето място на трибуните, зад вратата на Милан, головете влизаха някак надалеч – в отсрещната мрежа, пред 15-ината хиляди миланисти. Куриозно, при тях нямаше необуздана радост.

След 4 спечелени финала за 17 години, този клуб се бе научил да печели рутинно. Те не поставяха под съмнение победата. Както и ливърпулските сърца, но не и умове.