Нощта, в която много мъже плакаха

Тогава се случи чудото. Аз бях там и го видях. Плакахме, да.

Плакаха хиляди възрастни мъже, без да се срамуват. 20 години чакане и брутален край на мечтата... Стадионът стана на крака и не спря да пее  You`ll Never Walk Alone в онези ужасни 15 минути след първото полувреме.

Ужасни ли? Напротив – прекрасни! Най-великите в историята на Ливърпул.

Песента достигна до всяко сърце. Сълзите не спираха, но дори миланистите аплодираха в почит, усещащи, че пред очите им се случва нещо, което се вижда веднъж в живота.

Последвалите събития не мога да опиша като очевидец, защото не ги помня ясно.

Гледал съм мача още веднъж за 10 години на DVD, знам всички голове наизуст, детайлите, повторенията. На стадиона времето от първия сигнал на второто полувреме до дузпите след 120 минути ми се губи. То е като миг.

Гол, гол, гол – все на отсрещната врата, но този път за Ливърпул. Помня как видях на таблото да свети 3:3 и опитвах да разбера как по дяволите стана това. Как се случи?

Англичанин до мен, който ясно помня – Гари, ми каза: „Дано не уцелят вратата ни, Дудек е много слаб днес“.

В 120-ата минута дойде мигът, в който съдбата, Бог, вятърът над Истанбул, Карлсон от покрива или Питър Пан – както си искате, реши купата да не отиде при логичния кандидат за нея.

Пред очите ми Андрей Шевченко, най-добрият играч в Европа тогава, изпусна добавка от 1 метър при паднал вратар. Стреля мощно и топката отиде толкова високо... Сякаш бе нереално, сякаш някой орел я отнесе към небето, за да не влезе в мрежата.

Не беше орел – това бе птицата феникс от емблемата на Ливърпул. Часове след мача мислех, че топката е ударила горната греда. Умът ми не побираше вратарят да я е спасил.

Чудото... Може би така изглежда то. Като спасяване на Дудек от 1 метър срещу Шева.

Този момент сякаш свали напрежението от стадиона, който отново запя. И това бе друга песен, макар и същата.

При тази вече усещахме, че купата е наша. Нямаше как да избяга, след като съдбата не допусна този гол.

Дудек спаси още две дузпи, след което Гари му се извини, изричайки куп хвалебствия на скаусърски акцент, целувайки много мъже наоколо. Да, освен че поплакаха, доста мъже се целуваха в онази нощ на три от трибуните на стадиона. Видях го и знам, че бе така.

Час след мача не си тръгвахме, а това вероятно бе най-страхотното време от трите невероятни дни в града.

Празненството след мача, когато Стиви Джи донесе купата пред трибуната, а от уредбата ехтяха „Simply the best“ на Тина Търнър и „Ring of fire” на Джони Кеш. И онази сякаш безкрайна „La Bamba“, в чиито ритми градът се люлееше три дни. Но с текст „Раафа Бенитес, Раафа Бенитес...“

Това е историята на чудото.

След мача на „Таксим“ имаше неколцина миланисти. Хилядите червени ги утешаваха и черпеха бира. Нямаше песни, нямаше сили. Един от десетките българи, които бяха там, тогава каза нещо, което днес важи с пълна сила: „Ще разказваме на внуците си, че сме били на този мач“.

Ще им разказваме, и още как!

Аз бях там. Три думички, които значат много.