Мистър Бум Бум - 30 години по-късно

Когато постигнеш нещо толкова необикновено и спечелиш Уимбълдън на 17, трудно можеш да останеш извън епицентъра на вниманието. Така беше и с Борис Бекер.

Интересът така го връхлетя, че буквално започна да го задушава и той търсеше начини да се предпази. Германецът бе принуден да се дегизира, за да не го познават по улиците и да води нормален живот.

30 години след първия си триумф на All England Club, Бекер седи в централния офис в Лондон с раиран костюм и се залива от смях на отчаяните си опити да остане анонимен по онова време.

"Отидох в специален магазин в Мюнхен. Исках да се пробвам отново да се чувствам спокойно", казва той. "Купих перуката - дълга черна къдрава коса. Носих я в Мюнхен и Moнте Карло и можех да се радавам на тези няколко часа в деня, в които никой не знае кой съм. Действаше ми освобождаващо."

"Но след това се разхождах в Английската градина в Мюнхен и бях разкрит. Познаха ме по походката. Тогава си казах, че трябва да променя и нея, защото е доста специфична."

Трудно е да се опише колко известен беше Бекер в родината си в края на 80-те и 90-те години.

Хората можеха да чакат с часове, само за да го зърнат пред хотела му. Благодарение на него телевизионните права за тенис се изравниха по цена с футболните. Той беше не само абсурдно талантлив млад спортист, а емблема - дали му харесваше или не е отделен въпрос - на нова Германия, която утвърждаваше своето място в съвременния свят.

Нищо чудно, че през следващите години той понякога се бореше да се справи както с частния си живот, така и с финансовите си дела. Но 30 години по-късно остава впечатлението, че е открил равновесието. Но не и че е станал скучен.

Съвсем наскоро на пазара излезе биографичната книга за живота на легендата "Wimbledon: My Life and Career at the All England Club", в която най-младият шампион на "свещената трева" открито разкрива обществената тайна, че неговият възпитаник Новак Джокович и Роджър Федерер не се харесват.

Той описва Анди Мъри като "честен, но по доста негативен начин". "Никога не съм виждал играч, дори Джон Макенроу, който да коментира и да мърмори след всяка точка, както го прави Мъри. Просто е умопомрачително колко си приказва сам по време на мач."

Бекер признава, че някои от реакциите на новината, че става треньор на Джокович са го обидили.

Може би това се дължи отчасти и на особения стил на коментара по BBC TV, в който се изразяваше открит скептицизъм за това сътрудничество. Но да не се оплаква толкова много, защото с Анди Мъри и Амели Моресмо беше много по-тежко.

Бекер обаче отдавна е надживял общественото мнение. "Да, имаше един момент, в който трябваше да се доказвам. Но съм доволен от това, което правим с Новак." Вече на 47 легендарният германец отдавна е свикнал със стрелите на обществото.

През 1985 г. той стъпи на Уимбълдън като шампион от Куинс, но никой не го слагаше в сметките, че може да триумфира и на най-големия турнир.

Бекер разкрива, че титлата е висяла на косъм, след като пада и усуква глезен по време на четвъртия сет на мача си от четвъртия кръг срещу американеца Тим Майот.

"Бях на основната линия, отчаян и превиващ се от болка, когато тръгнах към мрежата да си стиснем ръцете. В този момент обаче хората от моя екип започнаха да крещят да си взема медицински таймаут. Мислех, че няма смисъл, но все пак попитах съдията. Спокойно историята мошеже да не е такава..."

Уимбълдън бе едно много различно място в онези дни. Металните ракети все още бяха сравнително нови, а по трибуните още властваше футболният стил. Така беше и на финала, но тийнейджърът устоя.

Хората се възхищаваха на силата на Бум Бум.

"Беше почти като на футболен мач в този неделен следобед. Това е интересно, че хората говорят за мощната игра, но повечето играчи сега не сервират толкова силно. Аз сервирах с 240 км/ч на 17. И ракетата помагаше, но не бях единственият, който ползва такава."