Тенисът си заслужава заради... Ник Кирьос

Много се изговори за Ник Кирьос през последните месеци. Откакто попадна за първи път под светлините на прожекторите с миналогодишната си победа над Рафаел Надал на Уимбълдън, името на австралиеца често присъства в хрониките.

Но най-често се говори и пише за арогантността му и скандалното му поведение, а много по-малко за качествата му на тенисист. Някак си от самосебе си той бе нарочен за новото лошо момче на тениса.

Колкото и да си заравяме главите в пясъка, истината е, че ерата на Голямата четворка е към края си.

Съперничеството между Федерер, Надал и Джокович, постиженията на Мъри - всички те остават в историята завинаги, но вече са на изчерпване. Роджър скоро ще навърши 34, Надал е на 29, Джокович и Мъри са по на 28. И колкото и да са невероятни те, времето продължава да тече неумолимо.

Точният край на Голямата четворка не може да бъде прогнозиран времево, защото не знаем колко дълго може да продължи доминацията на Ноле. Нито пък дали Надал ще се върне към най-добрата си форма или дали Мъри ще натисне за нови титли от Големия шлем.

Така, както не можеше да знаем през 2013-а, че Роджър Федерер ще се върне на втора позиция в световната ранглиста и в две поредни години ще играе финал на Уимбълдън.

Просто реалностите са такива - стигне ли 30 един тенисист, всички смятат, че кариерата му тръгва надолу. Това е един от неумолимите закони на спорта.

Роджър показа, че критиците му грешат. Но дали ще се случи така и при останалите? Но самият факт, че скоро той ще се оттегли, означава, че вече няма да можем да говорим за Голяма четворка. Играчи като Стан Вавринка могат да запълнят нишата, оставена от Маестрото, но повече никога няма да бъде същото.

Те осигуриха на тениса огромна популярност, а доказателството за това е разрастването на индустрията, свързана със спорта. Всички турнири от Големия шлем работят върху инфраструктурни подобрения, увеличават се наградни фондове и т.н.

Попитайте всеки един спортен фен кои са Федерер, Надал или Джокович. Едва ли ще има и един, който да не знае отговора.

Но така ли беше през 2002 г.?

Когато Пийт Сампрас се оттегли от играта за няколко години, Лейтън Хюит застана на първа позиция в ранглистата и спечели титли от Шлема, но тенисът не се радваше на най-добрите си години.

Без велики съперничества и ярки личности не се получава...

Кризата не продължи дълго, защото се появи спасителят Федерер, който спечели Уимбълдън през 2003 г. Но нуждата да се намери поне още един, когото публиката да обича и приема, колкото швейцареца, бе остра. За радост това беше Надал.

Тогава тенисът стана отново "готин" и популярен.

Турнирите от Големия шлем и Мастърсите започнаха да привличат толкова публика, за колкото дори не бяха мечтали. Хората заемаха и заемат местата по трибуните не само за да гледат зрелищен тенис, но и да се докоснат до спортни герои.

Тенисът не е отборен спорт. Почти всичко при него се подчинява на индивидуалните качества и постижения. Затова Роджър, Рафа, Ноле и Анди са нещо повече от тенисисти. Децата искат да са като тях и известността им нахдвърли корта и спорта като цяло.

Това обяснява нуждата от такива като Ник Кирьос.

Той е най-съсредоточеният източник на внимание след Голямата четворка за крехките си два сезона като професионалист. Определено не е модел за подражание, но пък има достатъчно положителни черти.

Освен това държи на шоуто и му се получава добре. Може да направи някоя глупост или да влезе в пререкание със съдията, а в следващия момент да изненада някой от топ играчите с лоб между краката, да препарира съперник с невероятен минаващ удар от бекхенд или пък да победи Надал и Федерер.

Хубавото при него е, че не се стреми да угоди и да се побере в рамка. Ник прави това, което диктува мозъкът му. Може да е страхотен или пък да играе слабо, но никога не оставя феновете да скучаят.

Ако продължи по възходяща линия, Кирьос може да постигне много в играта, а с цялостното си излъчване да е новата голяма звезда на тениса.