Либерото – забравеният герой на футбола
Ще се възроди ли един от най-класическите постове в играта?
Гледката е величествена.
Върнете се 30-40 години назад и наблюдавайте играта в защита. Повечето отбори по онова време са разчитали на един тип играч, напълно забравен в съвременния футбол.
Става дума за елегантен защитник, който застава зад линията на отбраната и пресича опитите за извеждащи пасове.
Той овладява без проблеми топката, след което се втурва напред, подминава колегите си в защитата и навлиза в средата на терена.
Белодедич – либерото беглец
Само 24 души в историята са печелили КЕШ с отбор от Източна Европа. Миодраг Белодедич го е правил два пъти.
Румънският либеро е първият играч, вдигнал трофея с два различни тима (като титуляр в двата финала), което го вкарва в историята. Най-интересното е, че между въпросните два финала, той е осъден на 10 години затвор.
Белодедич е роден в село Сокол край румънско-югославската граница в семейство на етнически сърби. На 17 години е привлечен в Луцефарул – отбора, който събира най-големите таланти в Румъния. На 18 пък вече е в Стяуа, който не е ставал шампион 6 години.
„Армейците“ започват да вървят нагоре, но популярният треньор Емерих Йеней е сменен в началото на сезон 1984-85 от Флорин Халаджян – прословут тиранин, постигнал известни успехи с Арджеш (Питещ) през 70-те.
„Не се представяхме добре в първенството. Затова докараха Халаджян“, спомня си Белодедич. „Той не ставаше за Стяуа. Беше провинционалист, искаше топката да е колкото се може по-далеч от нашата врата, налагаше британски стил с дълги пасове.
Макар че бях защитник, бях техничен, мислещ футболист. Не ми харесваше да ритам с все сила накъдето ми падне.“
Тиранията на Халаджян продължава само два месеца, след което Йеней се завръща и извежда Стяуа до първа титла от 7 години.
„Първоначално нямахме кой знае какви амбиции, не осъзнавахме колко сме силни“, признава Белодедич. „Живеехме в затворено общество. Не познавахме Милан или Ливърпул. Но пък извадихме късмет, защото наказаха английските отбори след „Хейзъл“.
Жребият е благосклонен към Стяуа в турнира за КЕШ през 1985-86 и първият сериозен съперник е Андерлехт на полуфинала. Белгийците са отстранени с общ резултат 3:1, но в решителен спор за трофея румънският шампион се изправя срещу Барселона ... в Севиля.
Стяуа се защитава цял мач, без да се опитва да атакува.
„Премислих всичко предварително, знаех как искам да се развие двубоят“, казва Белодедич. „Бях наясно какво се иска от мен. Отхвърлих всякакви емоции. На загрявката си мислех, че трябва да направя перфектен мач.
Щом стъпих на терена, ми олекна. През второто полувреме пък на играчите на Барса им свършиха силите. Виждах прежълтелите им лица, бяха ходещи трупове. Останах изненадан, че са в толкова лошо физическо състояние.“
Стяуа успява да се добере до дузпи, където вратарят им Хелмут Дукадам спасява и четирите удара на играчите на Барса.
Белодедич обаче не се чувства щастлив в родината си.
„Не ми хареса как се отнесоха към нас след успеха, особено към ветераните. Реших да избягам и да отида в любимия си отбор – Цървена звезда. Можех да си опитам късмета в Италия, но избрах Белград. Не знаех, че само година по-късно всичко в Румъния ще се промени“, казва Белодедич.
Той успява да се сдобие с паспорт и да премине границата с Югославия. Там се съгласяват да му предоставят политическо убежище.
„Беше ме страх, защото бях офицер. Всички в Стяуа се водехме в армията“, спомня си легендата.
Заради офицерския си чин Белодедич се превръща в дезертьор и получава задочно присъда от 10 години, преди комунистическият режим в Румъния да бъде свален през 1989 г.
Белодедич отива да гледа един мач на Цървена звезда, като обръща особено внимание на играта на либерото Бошко Гюровски. Последният е клубна легенда, но е започнал да застарява.
„Познавах отлично Звезда, гледах ги още от дете и знаех, че постоянно имаха проблеми с либерото“, казва Белодедич.
В крайна сметка румънецът се разбира с ръководството на Цървена звезда.
„Почуках на вратата на спортния директор и го попитах, дали имат нужда от нов играч“, спомня си той. „Обясних кой съм и откъде идвам. Наложи се да повторя няколко пъти, преди той да осъзнае кой съм.“
Представете си нещо подобно в наши дни – един от най-добрите футболисти в света чука на вратата на кабинета ви и казва: „Момчета, ще може ли да ме пробвате в някое мачле?“
ФИФА наказва Белодедич за 1 година, но през 1989-90 той става шампион на Югославия с Цървена звезда, а на следващия сезон печели КЕШ с „червено-белите“ от Белград.
Хладнокръвието му помага много на „Звездашите“ в решаващите мачове. В първия полуфинал в Мюнхен срещу Байерн (2:1 за Звезда) къс пас на Белодедич към Роберт Просинечки в собствената половина поставя началото на светкавична контра.
Изведен от хърватина, бързият като вятъра Драгиша Бинич се откъсва отдясно, центрира ниско и Дарко Панчев бележи за 1:1.
Най-ясният спомен на Белодедич от реванша в Белград (2:2) пък е единоборството с Клаус Аугенталер при един корнер.
„Борехме се за позиция и изведнъж ланецът му се оказа в ръката ми“, разказва румънецът. „Той трябваше да се върне в защита, а аз не знаех какво да правя. Следващия път, когато дойде в нашия пеналт, му върнах ланеца, а той ме изгледа, сякаш се чудеше дали да ми благодари или да ме убие.“
На финала срещу Олимпик (Марсилия) Звезда играе предпазливо и в крайна сметка печели с дузпи. Белодедич за пореден път демонстрира железни нерви и вкарва с прецизен шут от бялата точка.
Скоро в Югославия избухва война и звездите на европейския клубен шампион от 1991 са разпродадени. Оттогава нито един тим от Източна Европа не е играл на финал в турнира.
Остава последният въпрос. Ако Стяуа ’86 се изправи срещу Звезда ’91, кой ще бие?
„А в кой отбор ще играя аз?“, осведомява се небрежно Белодедич...
Там нашият забравен герой действа като модерен, изтеглен в задни позиции плеймейкър (ала Андреа Пирло). Той дърпа конците в играта на своя тим, насочва топката към фланговете или я отиграва към някой от полузащитниците или нападателите.
Този човек е либерото.
Основни действащи лица в горния пасаж биха могли да бъдат множество велики футболисти – Гаетано Ширеа, Велибор Васович, Руд Крол, Матиас Замер или идеалът за либеро – Франц Бекенбауер.
За съжаление в съвременния футбол няма място за такъв тип играчи.
Някои наблюдатели твърдят, че либерото съществува и днес в лицето на защитниците, които се чувстват в свои води с топка в краката, макар че конкретно този термин не се употребява.
Да сравняваме последния човек в защитата с техничен защитник обаче означава да забравим напълно цялата красота и артистичност, свързани с играта на либерото.
Може би това е част от една по-обща тенденция в съвременното развитие на футбола, при което „артисти“ като Хуан Роман Рикелме отстъпват място на по-функционални изпълнители (макар и надарени с подобен талант) като Лука Модрич.
И все пак, изглежда някак нелепо да твърдим, че еволюцията на футболисти от типа на Гаетано Ширеа е достигнала своя връх в лицето на Крис Смолинг.
Не че съвременните елегантни защитници не са добри футболисти; просто ролята, която те изпълняват на терена, изглежда като крачка назад в сравнение със задълженията на типичното либеро.
Що се касае до развитието в играта на класическите „десетки“, днес можем да кажем, че те са станали по-подвижни, вписват се по-добре в отборната тактика и участват повече в дефанзивната фаза на играта.
Същото не може да се каже обаче по отношение на либерото.
Някогашните последни защитници днес не са по-подвижни, нито участват повече в някоя от фазите на играта, да не говорим за ролята им в тактически план.
Разбира се, либерото не изпада случайно от футболната еволюция.
Този пост е свързан най-вече с немския и с италианския футбол. Метачът се превръща в запазена марка на калчото още от 60-те г., когато за първи път се появяват подобен тип играчи.
По-късно те еволюират в по-разностранни футболисти и се превръщат в онова либеро, за което говорим, след като Франц Бекенбауер пренаписва законите на жанра в началото на 70-те.
Човекът, който слага край на царството на последния в защита, е Ариго Саки.
Нищо чудно, след като легендарният треньор на Милан от края на 80-те г. е известен с нежеланието си да използва „тесни специалисти“ в отборите си.
Саки променя традиционната италианска постройка с либеро и двама персонални пазачи, като преминава към схема 4-4-2, предполагаща далеч по-голям автоматизъм в действията на изпълнителите.
Неговият идеал е наличието на десет универсални полеви футболисти, всеки от които е способен да изпълнява функциите на плеймейкър.
Безспорно е, че либерото не се вписва в подобен подход и постепенно Франко Барези (принуден да промени играта си под ръководството на Саки) се превръща в образец за централен защитник.
Трудно е човек да критикува философията и методите на Саки.
Те носят на Милан скудето и два последователни триумфа в турнира за КЕШ (последният случай, когато един отбор стъпва на европейския връх две години поред).
0 коментара