Оставка, оставка...

Какво е това оставка и има ли тя почва у нас?

Това журналистическо клише е безкрайно на място в тези дни в района на софийската улица „Иван Асен II”. Не че някой там има намерение да я подава.

През 90-те години на миналия век клубният ни футбол бе в невиждана криза.

УЕФА не позволи две години поред на шампиона ни (б.а. - Левски и Славия през 1995 и 1996-а ) да играе дори в квалификации на Шампионската лига заради ниския ни коефициент. Но тогава не ни пукаше особено. Имахме национален отбор за чудо и приказ. Четвърти в света!

Днес вече сме стигнали дъното.

Не. Може би си мислим, че още има и продължаваме да дълбаем.

В четвъртък вечер националният отбор бе най-жалката гледка, която може да се види по тези географски ширини.

Норвегия е една от страните, срещу които все още имаме положителен баланс в историята. Но през ХХI век правим всичко възможно да „оправим нещата”. Три мача, три загуби.

Не е срамно да паднеш.

Срамно е да не се опиташ. За класата на отбора и клубовете ни сме говорили много, също и за несъстоятелността на селекционера Ивайло Петев.

Нека да погледнем към четвъртите в света.

Тези, заради които преди 21 години България не спеше. И лидерът на БФС - Борислав Михайлов. Невинно първият на футбола ни зададе въпроса на века: „Защо ми искат оставка? Аз от 20 години не играя.”

От футболист оставка никой не може да иска. Ако играчът не става, не го взимат в групата на клубния му отбор.

Камо ли да го канят в националния отбор. Но футболистът оставка не подава. Не му влиза в длъжностната характеристика.

Тази „чест” има право да направи треньорът или ръководителят.

Господин Борислав Михайлов добавя: „Футболният съюз прави, каквото трябва. Ако някой търси вината в БФС, бърка много.”

Добре де, хайде нека да изброи какви са нещата, които толкова много правят на ул. „Иван Асен II”. Ние можем да напишем „Война и мир” с тези, които не правят.