По улиците на Ливърпул

„Клубът не ни иска! Предпочита норвежци или японци“, казва Били Джоунс, който е от Ливърпул.

И добавя: „Защо ли? Ние отиваме на стадиона и изпиваме по няколко бири. А чужденците изпразват феншопа.“

Носи маратонки и суичър. Дълго време е служил в армията.

От четири десетилетия вижда „Анфийлд“ от прозореца си.

Преди е бил горд притежател на сезонен билет, сега най-евтиният е 910 евро. Сега псува срещу цените, атмосферата, собствениците.

„Не ме разбирайте грешно, обичам Ливърпул“, отсича Джоунс. Преди околността около стадиона е била хубава. Сега „се е напълнила с граждани“. Разбирай – хора от центъра.

„Те също могат да си направят Ливърпул, но не истинският“, ядосва се бившият военен.

Вестник „Гардиън“ съобщи през 2013 година, че Ливърпул е изкупил улиците около „Анфийлд“, за да може да увеличи капацитета му.

Но не е говорил със собствениците на къщите. Имаше много проблеми, но днес Ливърпул има нова трибуна. През миналата година клубът имаше 357 милиона евро приходи.

Около „Анфийлд“ има магазини за татуировки, фризьорски салон и туристическа агенция.

Айлин Снел се усмихва: „Преди години една японка ме попита дали сградите са такива заради войната?“

От 40 години тя живее точно срещу „Анфийлд“, на улица „Скерис Роуд“. Градината „се докосва“ до стадиона. Каква е Айлин?

Баба на две внучета е заклета фенка на Евертън. Когато синът й и внуците тръгват на мач, тя им прави сандвичи. Съпругът й починал много млад от инфаркт по време на вечеря.

„Върна се точно от мач на Евертън, това направи футбола с него“, ядосва се Айлин.

Вратата й е червена. Била е такава още преди да се нанесе. Съседи са семейство Елисън, заклети фенове на Ливърпул, чиято врата е синя.

Още едно доказателство за това странно съседство.

Двата клуба просто не могат един без друг. Толкова много носят заедно на раменете си, за да се изоставят. Приличат на двама близнаци.

Феншопът на Евертън на стадиона се нарича „Евертън първи“.

В центъра на града е „Евертън втори“.

Там обаче стои „Ливърпул първи“. Да се знае кой води.

Ейлин Снел слуша мачовете на Евертън по радиото. Когато отборът вкара, тя започва да тропа по вратата на Елисънови. Когато Ливърпул има домакински мач, се изнася на пикник.

На стената в хола й има снимки на две момчета. Едното с екип на Евертън, другото – на Ливърпул. На гърбовете им е написан номер 96.

„Когато се случи трагедията, виждах пред вратата ми сълзите на хората, чувах виковете им. Никога няма да го забравя. Понякога ги чувам и в съня си“, казва Айлин.

Зад градината й е мемориалът за „Хилзбъро“. Там всеки гост оставя по нещо – шал, шапка, фланелка, цвете...

„Футболът е толкова обичан. Отиваш на мач и... не се връщаш“, приплаква Пол Гасиди и от очите му потичат сълзи.

Носи фланелка. На гърба му няма нито име, нито номер. Пише само „Remembering” (б.а. - помнете). Отдолу пише 96.

По числото са написани инициалите на една от най-великите футболни песни – химна на Ливърпул - You will never walk alone („Никога няма да сте сами“).

Фланелка на Ливърпул? Не, на синя. На Евертън.