Една луда нощ в Лисабон

Може би точно заради онази случка влязох на стадиона в Лисабон два часа преди началото на финала.

Исках да се насладя на всеки един момент и да съхраня спомена за него.

Дори за двете групи българи, които седнаха на реда пред мен.

Едните с шалчета на ЦСКА, а другите – с фланелки на Левски, чийто 100-годишен юбилей се бе състоял само ден по-рано в София.

Гледаха се подозрително през цялото време, пак добре, че не си налетяха.

Когато Рамос скочи и изравни с глава в 93-ата минута, неусетно се озовах на същия този преден ред – толкова луда трябва да е била радостта ми.

След като Реал вкара още три гола, си помислих, че ако наистина има рай на земята, то в този момент неговото име е Лисабон.

Върнах се в къщата, в която бях отседнал, в ранните часове на 25-и май.

Смазан от двуполюсните емоции, които бях изпитал в течение на вечерта, и зверски пресипнал.

Малко след мен се прибраха и моите трима испански приятели, съсипани от загубата.

Най-съкрушено беше момченцето, около 7-8-годишно.

Баща му и дядо му обаче го накараха да дойде и да ми стисне ръката.

Направи го, без да ме погледне дори. Толкова му беше криво, късаше ми се сърцето, като го гледах.

Но в живота и във футбола винаги трябва да има победители и победени.

Кой би помислил, че само две години по-късно Реал и Атлетико отново ще са на финал.

В Милано, където за първи път гледах любимия си отбор на живо.

Беше през ноември 2009 г., Милан и Реал завършиха 1:1, а в нечовешката лудница след мача единствената кола, която спря на пешеходната пътека пред кръстовището на “Сан Сиро” и ни пусна да пресечем бе с... българска регистрация.

Дали Милано ще бъде новият ми Лисабон?

Кой знае.

Знам само, че ще бъде емоционално. И то много.

Sí, se puede.