Какво повече искате от ЦСКА?

Думичката "исторически" се използва твърде често тези дни.

Като се замислиш, всяко събитие е историческо, защото не можеш да го изтриеш от историята, след като се е случило.

Разсъждения...

24 май не бе ден за разсъждения.

Това бе денят на голямата червена емоция, завършила с вулканичния миг, в който ЦСКА вдигна купата пред 37 000 фенове на "Васил Левски".

Да, това бе миг за историята и кадрите, фотосите и спомените няма да избледнеят скоро.

1:0 срещу Монтана с ранния гол на Станислав Маламов - напълно достатъчно за вдигането на трофея.

Какво още искате от ЦСКА сега, всички вие, които една година повтаряте как този отбор загива?

Какво очаквате?

Защо продължавате да говорите за отбора с трите звезди на гърдите в минало време, след като той се оказа по-жив и единен от всички елитни тимове, борещи се за поредната звезда от Перу или Гвинея, преговарящи за Нар или Кафу, анализиращи защо отпадат от Милсами или Иртиш...

Не ви ли даде той урок - и то болезнен такъв?

Всъщност истината е, че неволята учи най-добре и армейците първо сами получиха урока на живота.

ЦСКА отиде в трета дивизия при аматьорите, а днес вместо ехидния смях, който чувахме миналото лято, има само едно конфузно мълчание.

Тези, които се майтапиха с "червените", че се стягали за битки с Чико от Бяга и Балкан от Варвара, днес опитват да избягват интернет и да не видят стотиците видеа и хиляди снимки от триумфа на ЦСКА навръх 24 май.

Оказа се, че в изключително неемоционалното ни първенство нещата спряха да се случват малко след започването - около септември, а в третодивизионния, аматьорски и куцукащ червен тим е по-интересно, по-надъхано, по-вдъхновяващо като футболен въздух.

И затова ЦСКА победи на 24 май, защото цял сезон преследваше невъзможната мечта.

Когато мотивацията ти е такава, няма как да не успееш.

Футболът ни днес има нужда от емоции и интрига, от съперничества, от наелектризирана атмосфера по трибуните и мачове, от които не можеш да откъснеш очи - дори да си пред телевизора.

Все по-малко са, но финалът за купата бе един от тях.

Футболът има нужда от промяна, но има нужда и от ЦСКА, наравно с останалите водещи отбори.

Клубът си изживя изгнанието, отиде до В група, където пак не пропусна да направи това, което му е инсталирано в ДНК-то - спечели трофей.

И нещо още по-важно - върна си обичта на хората, които в последните години бяха позабравили какво и защо ги води на стадиона.

Бяха изпаднали в същата футболна летаргичност, която е обвила целокупното войнство на играта у нас.

Празните трибуни на "Герена" в последните рундове, тъжната гледка в Разград за награждаването с титлата... Че дори и в Пловдив и Стара Загора, принципно известни с вярна и постоянна публика.

Всички имат нужда от прераждане на емоцията, от рестартиране на принципите и идеите.

Всеки трябва да се замисли - какво ме води на трибуните и защо викам за моя отбор.

37 000 във вторник явно намериха отговор.

ЦСКА стигна до точната формула по трудния начин - неволята го изведе до нея.

Останалите обаче може да се поучат.

И всички приказки за лицензи, статут, състоятелност или не, А група, Б група или бъдещето на ново или старо дружество, отиват в коша.

Майната му на това в коя дивизия ще е отборът от есента.

ЦСКА ще оживее - защото такава емоция не може да загине.

Остава само да зарази и останалите, за да дойде време стадионите да са пълни, а футболът ни да си струва да не откъсваш очи от терена.