Минаха 11 години. Не беше чудо, беше Ливърпул
На 25 май 2005-а Истанбул стана арена на най-великия финал в историята
Мачът?
Блестящият Милан с блестящи футболисти и 15-ина хиляди предимно добре възпитани фенове в Истанбул поведе с 3:0 до почивката.
Ливърпул изглеждаше скромен пред Малдини, Шевченко, Кака, Пирло, Неста, Кафу, Креспо.
Ясен мач. Но за Ливърпул никога няма ясни мачове.
Пет месеца по-рано на отбора трябваше победа с два гола разлика над Олимпиакос на „Анфийлд”, за да се измъкне от групата.
„Червеното” губеше с 0:1 на почивката. Последваха три гола.
Човекът, който никога не навежда глава, вкара последния в 86-ата минута. Стивън Джерард.
При един от най-великите от десетките му велики шутове въздухът сякаш се пазеше от топката.
И крепостна стена да имаше, щеше да се срине. Той знае как се прави - кракът е само инструмент на волята и душата.
На почивката в Истанбул отборът се прибираше умърлушен. А на трибуните десетки хиляди пееха любимия химн.
И те пееха с изправени глави, горди, че са от Ливърпул.
И с онази гордост, която нито мач, нито десет, нито година, нито 25 ще съумеят някога да сломят.
Това не беше надежда, това беше вяра, хора. Те вярваха.
С енергия, натрупана от 21 години чакане на „нашата“ купа, вече пета.
Затова - никакво чудо в Истанбул. Стана това, което бе логично да стане.
Вярата планини повдига, та някакъв Милан ли?
В Истанбул мигът на любов, вяра и подкрепа сля публика и отбор.
Никакво чудо не беше. Беше Ливърпул.
Отборът е вършил много велики неща за своята публика.
Публиката е вършила много велики неща за своя отбор. Затова са едно.
Джерард започна обрата. Набързо - 3:3. Чудни спасявания на вратаря Йежи Дудек.
Продължения, дузпи. Чудни спасявания на Дудек.
След мача на „Таксим” се порадваха само час-два. Нямаха сили.
Остана само лепкав навред от бира паваж...
Дори сили за песни нямаше, просто разговори, бира, усмивки и очи, пълни с искри.
„Какво се случи?“, питаха се.
Какво ли? Те победиха, а с тях победи и Ливърпул.
Те знаят - могат да помогнат преди и по време на мач.
Да влеят своята енергия, вяра и душа у отбора.
Като един Стиви Джерард оставят всяка клетка от себе си за победата.
После... Победата сама се възпява.
И може би при 0:6 след мача щяха да изтръгнат силица да пеят повечко.
Защото знаят как се обича.
Който обича, никога не оставя никого сам.
0 коментара