За Рим

Франческо Тоти написа сам писмо до феновете чрез сайта Player`s Tribune, за да се сбогува с футбола и тифодите на Рома в първите дни от последния си сезон. На 39 (след месец ще стане на 40), капитанът и символ на Рома слиза от сцената.

Но само прочетете думите, които написа към онези, които го боготворят от четвърт век... 

"Преди 27 години се почука на вратата на нашия апартамент в Рим.

Майка ми Фиорела отиде да отвори. Това почукване и кой седеше от другата страна на вратата, предопределиха моята футболна кариера.

Там имаше група мъже, които се представиха като директори по футбол. Но не бяха от Рома.

Те бяха хора на Милан. Искаха да отида да играя за техния отбор. На всяка цена. Мама заразмахва ръце. И какво мислите, че им отвърна?

Като хлапе в Рим имаш само два избора - или си червен, или син. Рома или Лацио. В нашата фамилия пък изборът бе само един.

За съжаление не познавам дядо си, защото почина, когато бях съвсем малък. Но той ми остави голям дар. Той е бил огромен тифозо на Рома, предал е тази любов на баща ми, а той я даде на брат ми и мен.

Нашата любов към Рома е продължение на тяхната.

Рома не е просто един футболен отбор в семейството ни. Той е част от него, от кръвта ни, от душите ни.

Не гледахме много мачове като деца, защото през 80-те години не бяха много тези, които предаваха по телевизията. Но когато бях на седем, татко намери билети и най-накрая отидох да гледам "вълците". I Lupi. На "Олимпико".

И днес ако затворя очи, идва онова усещане. Цветовете, песните, димът от бомбичките. Бях будно дете и всичко това запали огън в мен. Не знам как да го опиша...

Bellissimo.

Това е единствената дума.

В моя квартал - Сан Джовани, едва ли някой ме е виждал без топка в краката или в ръка в онези години. На павираните улици, между катедрали, алеи, навсякъде - играехме футбол.

Дори като хлапе това не бе просто любовта ми. Аз имах амбиция да стана футболист, да направя кариера в играта.

Започнах в юношески отбори, като в същото време изрязвах снимки и лепих плакати на Джанини в стената на спалнята ми. Капитанът на Рома. Иконата, символът. Той бе момче от Рим, също като нас с брат ми.

И когато бях на 13 дойде онова почукване на вратата...

Хората от Милан искаха да ида при тях. Да стана част от един гранд на Италия. Какво трябваше да избера? Естествено, това не бе мое решение.

Мама бе шефът. Тя още е шефът. Тя бе, нека кажем, твърде привързана към своите синове. Като всяка италианска майка вероятно е била предпазлива и бдителна над нас дори повече от необходимото. Не искаше да напускам дома ни. Страхуваше се.

"Не, не, не!", това бе отговорът и към онези мъже. Това бе краят. Първият ми трансфер бе отхвърлен от Шефа.