Тъжната история на Омар Корбата и неговия велик гол

Диего Марадона премина цялата английска полузащита, защита, вратаря Питър Шилтън и още няколко гвардейци, бдящи пред покоите на кралицата... Чели сте всички такива описания на соловото изпълнение на Диего от центъра.

Този гол остава най-великият, вкаран от аржентинец. Така твърди светът.

Е, за самите аржентинци това е съмнително. Шокирани ли сте? Нацията, която се кълне, че Диего не е човек, а Бог, всъщност сочи друго попадение за номер едно в своята футболна история на националния отбор.

През 1957-а Чили бе гостът в световна квалификация, а резултатът вече бе 2:0 да аржентинците, когато Омар Оресте Корбата получи топката и влезе в наказателното поле с нея. Премина с лекота пазача си, после заобиколи елегантно и вратаря. Настъпи топката и спря.

Тълпата искаше да ритне проклетото нещо в мрежата и да изреве: "Гоооол!". Твърде просто беше... Корбата изчака летящия бранител, издърпа му топката и пак остана пред празната врата.

След което цялата отбрана се хвърли на голлинията, Омар отново не стреля, а когато всички лежаха на тревата, ритна топката над тях.

Стадионът изригна, а съотборниците му се смееха и сочеха към слепоочията си - ти луд ли си?

Разбира се - така и го наричаха: Ел Локо. Лудият.

"Това бе най-невероятната и невиждана демонстрация на техника, кураж и нахалство на футболното игрище", пише на следващия ден "Ел Графико".

Малко по-късно, през 1965 г., на финала за Купата на съветската армия у нас, Никола Цанев вкарва такъв гол за ЦСКА срещу Левски. Толкова е впечатляващ, че цялата публика го аплодира, независимо за кой отбор е. Но това е лирично отклонение - за него могат да разкажат очевидците на случая.

Тук думата ни е за Корбата. Един печален типаж, една история от онези години на южноамериканския футбол, създали митове и идоли, но без да донесат щастие на самите тях.

На терена Омар Оресте Корбата е гениален. В живота - катастрофално неподготвен. Роден в Дайреу, градче в Пампасите, далеч от Буенос Айрес, губи рано баща си и с останалата част от фамилията се мести да живее в Ла Плата.

Не може да чете и пише - никога не решава, че е нужно да се научи.

В по-късните години от живота си, след футбола, признава как се е чувствал ужасно, когато в съблекалнята съотборниците му обсъждали статии във вестниците за тях. И как, за да прикрие своето невежество, слагал вестник до себе си, когато го интервюират.

И колко дължи на Педро Делача, капитанът на Расинг, който го е научил все пак един ден да се подписва, за да може да раздава автографи.

Дори в годините на голямата си слава - а те идват и тя надхвърля границите на Аржентина, остава срамежлив, чак притеснителен до невероятни измерения. Особено в присъствието на жени.