Наричаха го Титан

Да си професионален футболист има очевидни привилегии, особено ако си звезда. Популярен си, славата ти надхвърля населеното място, в което живееш, а и заплащането е далеч над средното и дори най-доброто, което можеш да получиш в повечето други сфери на професионалното си развитие.

Кариера - мечта, ще си кажете. Има обаче и някои малки недостатъци. Например - най-големите ти провали също се улавят от камерите, точно както и триумфите ти.

Ако сте забелязали, някои от най-великите кадри от спорта - снимки или видео, не са на екзалтирани победители, не са вулкан от радост след победа или купа.

А са такива като онзи от Йокохама през 2002-ра, минутка след края на финала на световното първенство.

На него Оливер Кан е седнал, подпрян на гредата на едната от вратите, загледан в нищото. Неговите скули, изрязани като с трион, но в идеална симетрия, белите му чорапи, бръчките, образувани по челото и около очите, сякаш подсилени от ужасните чувства, които се борят зад това лице. Всеки детайл е шедьовър в тази снимка.

Германия току-що бе загубила финала от Бразилия с 0:2 и световната титла бе избягала.

Най-невероятното на тази снимка е колко малък изглежда Кан. Някак незабележимо малък. А той, убедени сме, че го помните, бе гигант. Така и го наричаха - Кан - Титан.

Но на този фотос е някак далечен, малък и уязвим. Поражението го е съсипало.

Това е имиджът, който най-добре описва Кан в цялата му кариера. Не онези, в които крещеше побеснял срещу нападателите, не страховитите му скокове, с които препарираше всеки, дръзнал да застраши вратата.

Не плонжовете, спасяванията, гримасите и трофеите.