С носталгия по "бразилците" на Англия

А онзи гол на "Уембли" срещу Шотландия на Евро 96? Феноменален! Поемане, прехвърляне на бранителя и удар от въздуха в мрежата.

Газа, Уодъл, Барнс, Биърдсли... Да, Италия 1990 трябваше да е тяхното първенство. Толкова футбол струеше от онзи тим, който бе много "по-бразилски" от самия отбор на селесао на същото първенство.

През 90-те в Англия избуя и различния, някак латиноамерикански талант на Мат льо Тисие, геният с феноменалните пасове и далечни удари. Той не дриблираше по начина, по който го правеха Газа, Биърдо и останалите. Не бе Барнс или Уодъл с крачката и осанката им. Просто можеше да прати топката където и когато си поиска.

Льо Тис напомняше на идола си в играта - Глен Ходъл, когото Арсен Венгер привлече в Монако и нарече "бразилец с кокни акцент", защото можеше да подаде топката с всяка част на обувката си точно на крака или главата на съотборник.

Нито един от тях, с изключение на Газа през 1990-а, не успя да направи велики мачове за Англия. На клубно ниво бяха отлични, светът им се възхищаваше, печелеха и трофеи, както и персонални призове - играчи на годината в анкетите на журналистите, феновете или футболистите в Англия.

Но за националния не успяха да забъркат амалгамата от суперспособностите си, необходима за титла на голямо първенство.

След тях се появи поколението на Дейвид Бекъм и Пол Скоулс (Юнайтед), Пол Мърсън (Арсенал), Джейми Реднап (Ливърпул), на Лампард и Джерард... Но те - при всичките им качества и умения с топка в краката, не бяха като онези от 80-те и началото на 90-те, за които споменахме.

Единствените, които може би се доближаваха като техника, финес, дрибъл и арогантното умение буквално да се изгавриш със съперника и да взривиш стадиона в аплодисменти, бяха Стив Макманамън и Лий Шарп.

Първият направи страхотна кариера и в Ливърпул, а после и в Реал Мадрид, където спечели два пъти Шампионската лига. Но никога не успя да блесне с националната фланелка.

Шарп остана най-големият провален талант на Англия през 90-те, след като помръкна в Юнайтед, и то в годините, в които клубът полетя към трофеи и доминация. Сравняваха го с Джордж Бест и спореха дали не е по-добър от Райън Гигс, но... единият игра до 40 с екипа на Юнайтед, а другият рано напусна и после изчезна от картата.

Шарпи просто твърде много обичаше и други неща в живота, освен дрибъла на крилото, головете с петичка и мушкането на топката през краката на десния бек.

Е, кажете после, че не прилича на Бест!

Това бяха те, някои от най-паметните техничари на Англия, които днес издирваме с лупа. "Бразилци" не по местораждане и кръв, а по умения на терена.

Играта на Острова сякаш ги замени с хора, за които физиката и тичането са по-важни.

Но който ги е гледал ги помни - с носталгия и уважение за шоуто, което правеха на терена.