Думите зад кадъра, който никога не омръзва

17 ноември, 1993 г. Около 23,30 часа българско време, цялата страна е пред телевизорите, защото все още мъждука надежда.

Трябва ни победа в Париж, за да идем на световно, а резултатът е 1:1.

Тече 87-а минута и слушаме коментара в ефира на националната телевизия на великия вече тогава Николай Колев-Мичмана и все още не толкова великия му асистент и после наследник - Петър Василев-Петела.

Мичмана започва анализ на видяното, тъй като времето си изтича.

"Все още има 2-3 минути до края и не се знае как ще завърши този мач... Но едва ли ще сгреша ако кажа, че ние доста дълго време ще търсим такъв френски отбор..."

И продължава.

"Почти с нищо не показаха французите, че ни превъзхождат. И това, че резултатът е 1:1, се дължи преди всичко на наши слабости.

Мисля, че към вратаря и защитниците не можем да имаме особени претенции, защото няма нищо чудно в това да се допусне един гол тук. Но средна линия и особено в атака... Всички наши футболисти са длъжници, може би с изключение на Красимир Балъков, и то играта му преди почивката."

Тук се намесва Петър Василев: "Стара се и Костадинов, не само заради гола..."

Отново Колев: "...Разбира се, много хубав гол. Но от тези трима наши играчи, от които - както се пише - се страхува цяла Европа, се очакваше много, много повече."

Визира се триото Стоичков-Пенев-Костадинов, наричано от французите преди мача "грозна заплаха" и определяно като едно от най-добрите нападения в света.

Минава още минута... Вече остават не повече от 80 секунди и Василев подема:

"Ние ще съжаляваме, че това наистина талантливо поколение български играчи минута и 15 секунди преди края на редовното време изпуска участието си в световните финали...

Може би още един шанс ще имат тези футболисти в своята кариера. Той ще бъде в следващите европейски квалификации.

Но тук на "Парк де Пренс" лично аз очаквах да играем доста по-активно в средата на терена и атака.

Жалко, че цялата тежест в тази най-невралгична зона във футбола в центъра на полето се падна на плещите на двама играчи. Балъков даде всичко, на което е способен, Лечков не издържа физически...

Докато плътното покритие на френските футболисти свърши работа..."

В този момент Жинола центрира безхаберно и топката отива в краката на Емил Кременлиев, а на часовника пише 44:47. Това е времето от втората част. Има 13 секунди.

"И вече, може би последен шанс за нашите, ако успеят да изнесат топката в близост до Бернар Лама... - подема Василев. И докато го казва, Любо Пенев хвърля прочутия си пас, а интонацията в коментара набира като болид от Формула 1. - Костадинов влиза на скорост, изстрел и гол!"

"Господ е българин!", включва се Николай Колев, а Василев преповтаря фразата още няколко пъти.

Следващите кадри са незабравими - държащите се за главата Жерар Улие и Еме Жаке, разголващият гърдите си Костадинов, тичащ като умопобъркан из терена, преследван от Пенев, Стоичков, Александров и останалите. Димитър Пенев, който пита с очи хората от щаба колко време остава...

Има достатъчно за още един незабравим лаф.

"Иска ми се само едно сега, Лесли Мотрам да свири веднага последния сигнал, защото една минута се играе в повече..." (след като малко по-рано пламенно е приканил шотландския рефер да удължи времето с няколко минутки заради спирания на играта).

"Не зная вие как се чувствате в България, но аз трябва да спра, защото иначе сърцето може да не издържи", продължава Василев, когото едва ли някой в България изобщо слуша в онези моменти на хаотична еуфория и лудост от гола.

"... Всички да целунем Емил Костадинов, героя на този мач", включва се Мичмана.

Край. Последен сигнал, както е поръчал Петър Василев.

Първият случай в новото демократично време, в който хората излизат по улиците заради футбол.

Онзи миг, в който Костадинов изстреля топката под гредата, катализира процес на една национална лудост, продължила близо 3 години, чак до Евро 96.

Кадърът, който никога няма да ни омръзне.